Дийн Кунц: Добрият

— Благодаря ти за Лиам — прошепна тя.

— Благодари на Господ — той ти даде Лиам, не аз.

— Благодаря ти за Лиам — настоя тя.

Тим целуна върха на приведената й глава.

— Така ми се иска да имах сестра и ти да беше сестра ми. Но напразно се притесняваш — не съм в беда.

— Само недей да лъжеш — помоли тя. — Можеш да не ми казваш всичко, ако така предпочиташ, но недей да лъжеш. Не те бива да лъжеш, а пък аз не съм вчерашна.

Тя вдигна глава и срещна погледа му.

— Добре — съгласи се той.

— Нали знаеш, че мога да позная, когато се е случила голяма беда?

— Знам — призна той. — Можеш.

— Кексът за кафето трябва да е готов.

Очите му се спряха върху протезата на шкафа до хладилника. Дланта сочеше нагоре, пръстите бяха отпуснати.

— Да го извадя ли от фурната?

— Няма нужда, аз ще го извадя. Не нося ръката, когато пека. Няма да разбера, ако я опаря.

Тя сложи ръкавица за фурна и извади кекса да изстива. Мишел едва успя да свали ръкавиците и да се обърне и Тим беше вече на вратата.

— Ще чакам с нетърпение да видя лампата — каза той.

Тъй като сълзните й жлези и канали не бяха засегнати от злополуката, и живото, и мъртвото и око се наляха.

Тим излезе на площадката на стълбите, но преди да затвори замрежената врата, Мишел каза:

— С лъвове е.

— Кое?

— Лампата. С лъвове е.

— Бас държа, че ще е страхотна.

— Ако успея да я направя както трябва, тя ще напомня за лъвското сърце, за огромната му смелост.

Той затвори замрежената врата и се спусна по стълбите, без да вдига шум по белещия се бетон. Наоколо гъмжеше трафикът, но Тим остана глух за пеещия му хор. Бялото на фаровете се приближаваше и червеното на стоповете се отдалечаваше като светещи риби в нямата паст на океана.

Когато стигна до края на стълбите, градската глъч започна да се надига в съзнанието му, отначало едва-едва, но после все по-силно. Звуците идваха повечето от машини, но сякаш се подреждаха в ритъма на дивашки танц.

Жената, белязана с клеймото на смъртта, живееше в скромно бунгало в хълмистата част на Лагуна Бийч. Макар че от улицата не се откриваше скъпоструваща гледка, явно бе, че се полагаха грижи за разхубавяване. За разлика от застаряващите постройки, цената на земята в този район бе изхвърчала така, че независимо от състоянието или чара й, всяка къща, която се продадеше, щеше да бъде съборена, за да отвори място за по-голямо жилище.

Южна Калифорния се отърсваше от всичко вчерашно. Когато дойдеше денят на жестокото бъдеще, нямаше да са останали свидетелства за по-добро минало и загубата нямаше да е така болезнена.

Сгушена между високи евкалипти, бялата къщурка беше доста симпатична, но на Тим му се видя потискаща като схлупена колиба.

Прозорците бяха огрети от електрическа светлина. Тънките пердета хвърляха тайнствено було върху стаите навътре.

Той паркира форда си на отсрещната страна, през четири къщи северно от дома на Линда Пакит.

Тим познаваше тази постройка — тригодишна, в популярния за Америка стил „изкуство и занаяти“ от началото на XX век, с ръчна изработка на външната облицовка от каменни плочи и кедър. Бе работил като главен зидар на строежа.

Пътеката беше покрита с плочи в свободна наредба, оградени отстрани с два реда 8-сантиметрови квадратни павета. Тим намираше тази комбинация за грозна, но се беше постарал да я изработи грижливо и прецизно.

Притежателите на домове, струващи 3,5 милиона, рядко се допитват до зидарите по въпросите на дизайна. Архитектите пък — никога.

Той натисна звънеца и се заслуша в шушукането на палмите.

От брега полъхваше не бриз, а по-скоро предчувствие за бриз. Меката майска нощ дишаше повърхностно като пациент упоен за операция.

Лампата пред входа светна, вратата се отвори и Макс Ябовски каза:

— Тимоти, мечок такъв! Какво те носи насам?

Ако имаше мерки и теглилки за човешкия дух, стойностите им за Макс биха надхвърлили тези на къщата му.

— Влизай, влизай.

— Не искам да ви притеснявам неканен.

— Глупости. Как можеш да бъдеш неканен в къща, която си построил?

Сграбчил Тим за рамото, Макс го прехвърли от входната площадка в антрето сякаш със силата на левитацията.

— Може ли да отнема минутка от времето ви?

— Ще пиеш ли една бира или нещо друго?

— Не, благодаря. Не съм жаден. Искам да ви попитам нещо за съседите.

— Познавам ги всичките. От този квартал и от съседния. Председател съм на доброволния отряд за сигурност.