Дийн Кунц: Добрият

Черното езеро в центъра на ирисите му бе удавило околния цвят.

Осветлението в този край на бара беше приглушено, но не сумрачно. Зениците бяха разширени до степента, която се получава при пълен мрак.

Гладът в очите му, стръвта за светлина, създаваха притегляне като на черна дупка в космоса, на умряла звезда.

Зениците на слепец биха могли да бъдат постоянно разширени като неговите. Но убиецът не беше сляп, поне що се отнася до светлината, макар че може би не беше зрящ за нещо друго.

— Вземи парите — подкани го Тим.

Същата усмивка.

— Половината пари.

— За нищо.

— О, аз вече свърших малко работа.

— Каква? — намръщи се Тим.

— Показах ти кой си.

— Брей! И кой съм?

— Убиец по душа със сърце на страхливец.

Убиецът взе плика, стана от стола и си тръгна.

Тим се бе представил успешно като човек с куче на име Лари, беше, поне за момента, спасил живота на жената от снимката, беше предотвратил жестоката схватка, която би последвала, ако убиецът разбереше, че е станала грешка. Всичко това би трябвало да го изпълни с облекчение. Но се получи тъкмо обратното: гърлото му се сви, сърцето му се изду така, че за дробовете му не остана място, и дъхът му секна.

Главата му се замая и му се стори, че столът му се завъртя. От световъртежа започна да му се повдига.

Ясно бе, че не можеше да изпита облекчение, защото случаят не бе приключен. Не беше нужно да му гледат на листа от чай. Трагичните последици се открояваха ясно на хоризонта.

Тим можеше с един поглед да схване и назове подредбата на всяка дворна каменна настилка: надлъжна превръзка, напречна превръзка, кръстата превръзка, фламандска превръзка, редова зидария от дялан камък… Но пътят пред него в този момент бе пълен хаос. Не се знаеше накъде ще го изведе.

Стъпвайки леко, както би могъл да го стори само човек с необременена съвест, убиецът напусна бара и се предаде в прегръдката на нощта.

Тим се шмугна към вратата, внимателно я открехна и погледна навън.

Зад волана на бяла кола, паркирана под ъгъл на тротоара, отчасти скрит зад отражението на синята неонова реклама на бара върху предното стъкло, седеше усмихнатият непознат. Той разлистваше пачката от стодоларови банкноти.

Тим измъкна тънкия си мобилен телефон от джоба на ризата.

В колата убиецът смъкна прозореца. Закачи някакъв предмет на стъклото и после го вдигна, за да го залости.

Напипвайки бутончетата на мобифона, без да ги поглежда, Тим се опита да набере 911.

Предметът, стиснат между прозореца и рамката на колата, се оказа портативна сигнална лампа, която започна да святка веднага щом колата потегли на заден ход.

— Ченге! — прошепна Тим и не се реши да набере втората единица.

Престраши се да излезе едва когато колата започна да се отдалечава от бара, и прочете номера върху стопяващия се силует.

Бетонът под краката на Тим започна да се разрежда и омеква и заприлича на крехката ципица, която се образува върху водната повърхност. Понякога, когато реши да се плъзне по тази ципица, за да се опази от птиците и прилепите, еднодневката става жертва на изплувалия от дълбините гладен костур.

Възходът на бетонните стълби под златния водопад от драконовата лампа бе защитен от прост железен парапет. Бетонът явно е бил заравняван мокър, защото някои от ръбовете бяха силно олющени. Повърхността на стъпалата приличаше на напукана глеч.

Като много други неща в живота бетонът не прощава грешките.

Медният дракон, все още лъскав, макар и зеленеещ по краищата, криволичеше в кутия от четири рамкирани стъкла на фона на святкащите в мазилката люспи слюда.

Обляна в аленото зарево, алуминиевата замрежена врата също грееше като мед. Зад нея вътрешната врата беше отворена и откриваше гледка към кухня, наситена с аромата на канела и силно кафе.

Зад масата седеше Мишел Руни. Тя вдигна поглед да посрещне Тим.

— Много тиха стъпка имаш — не те чух, а те усетих.

— Май те разбирам — отвърна той, като затвори зад себе си замрежената врата.

— Нощта сякаш се стаи около теб, както става, когато човек върви из джунглата.

— Не срещнах крокодили по пътя — пошегува се Тим, но изведнъж го жегна мисълта за оня тип, на когото бе дал десетте хиляди долара.

Той седна срещу нея зад масата със светлосиня пластмасова облицовка и се загледа в рисунката, над която тя работеше. От неговата страна рисунката бе обърната наопаки.

От грамофона автомат в бара на долния етаж долиташе, макар и приглушен, разкошният глас на Мартина Макбрайд.