Дийн Кунц: Добрият

Когато новодошлият се приближи и седна на бара, Тим заби поглед в чашата си пилзенско, сякаш тя бе свещен потир, сякаш бе потънал в размишление над дълбокия смисъл на съдържанието й. Молитвената поза, за разлика от позата на провесил нос самотник, даваше шанс на случайно срещнатите да започнат разговор, без обаче да ги насърчава.

Ако този странник отвореше уста да лицемери или да политиканства, или да задрънка пълни тъпотии, Тим можеше да метаморфозира от хрисимия лик на религиозен или носталгичен унес в свъсената мутра на едва сдържана мълчалива агресия. Не биха се намерили много кандидати за повече от два опита да разчупят леда, ако не им отговарят с друго, освен със смразяваща леденина.

Макар да предпочиташе мълчаливия размисъл пред олтара на чашата, Тим обичаше и да се включва в подходящ разговор. Подходящ за него беше необичайният разговор.

Ако пръв поемеш инициативата да започнеш разговор, можеш да се затрудниш да намериш начин да го приключиш. Започне ли другият разговора обаче, става ясно що за птица е и ти можеш да му затвориш устата, като му затвориш вратата под носа.

Неуморим в усилията по издръжката на още незаченатите си деца, Руни довтаса.

— Какво да налея?

Непознатият сложи издут кафяв плик на бара и го покри с лявата си длан.

— Амии… бира.

Руни продължи да чака с вдигната вежди.

— М-да. Добре. Бира — реши се новодошлият.

— Наливна имам „Будвайзер“, „Милър Лейн“ и „Хайнекен“.

— Аха. Нека да бъде… значи… „Хайнекен“.

Гласът му беше тънък и опнат, също като телефонна жица, по която думите му кацаха като птици на почтено разстояние една от друга и сякаш изтръгваха някакво стенание.

Когато Руни донесе бирата, странникът беше вече сложил парите на бара.

— Задръж рестото.

Очевидно за втора поръчка и дума не можеше да става.

Руни се отдалечи, а странникът обгърна с пръсти бирената чаша, но не отпи.

Тим беше същинска дойка. Този прякор му беше лепнал Руни заради умението му да дои две бири в продължение на цяла вечер. Понякога дори искаше лед, за да освежи затоплилото се питие.

Колкото и малко да пие човек обаче, все пак му се ще първата глътка да е възможно най-студена, току-що налята от крана.

Тим се вторачи в „Будвайзера“ си като снайперист в мишена, но като всеки добър снайперист той се радваше на отлично периферно зрение. Не му убягваше фактът, че непознатият още не беше вдигнал чашата „Хайнекен“.

Човекът, изглежда, не ходеше често по барове и очевидно хич не му се щеше да бъде в този бар, тази вечер, в този час.

Най-сетне той отвори уста:

— Дойдох по-рано.

Тим се почуди дали този разговор би бил по вкуса му.

— Сигурно — продължи странникът — на всеки би му се искало да дойде по-рано, да прецени обстановката.

Тим го налегна неприятно предчувствие. Не предупреждение от типа: „Пази се! Страшно чудовище!“, а по-скоро усещане, че може да е попаднал на досадник.

— Скочихме от самолет с кучето — заяви непознатият. Виж пък най-голямата надежда за впечатляващ разговор в бар е да ти излезе късметът да срещнеш ексцентрик.

На Тим му светна пред очите. Той се обърна към парашутиста и попита:

— Как се казва?

— Кой?

— Кучето.

— Лари.

— Странно име за куче.

— Кръстих го на брат си.

— Брат ти какво мисли за това?

— Брат ми не е жив.

— Моите съболезнования.

— Той почина отдавна.

— На Лари харесва ли му да скача с парашут?

— Не можа да пробва. Умря на шестнадесет.

— Имах предвид кучето.

— Да. Май му харесва. Споменах го само защото стомахът ми се е свил на топка, както когато скочихме.

— Значи лош ден, а?

Странникът се намръщи.

— Как ти се струва?

— Лош ден — кимна Тим.

Все тъй смръщен, странникът добави:

— Ти си човекът, нали?

Изкуството на кръчмарското остроумие не е като да свириш Моцарт на пиано. В него няма предписания и всеки е свободен да импровизира. Ритъмът се налучква инстинктивно.

— Ти ли си човекът? — повтори въпроса си странникът.

— А кой друг бих могъл да бъда? — откликна Тим.

— Изглеждаш много… обикновен.

— Старая се — увери го Тим.

Парашутистът го изгледа внимателно за момент, но после наведе очи.

— Не мога да си представя да съм на твое място.

— Не е лесно — отвърна Тим не толкова шеговито и се намръщи, като долови нотката искреност в гласа си.

Непознатият най-сетне вдигна чашата. Преди да стигне до устните си, той разля бира на бара, после изгълта половината от останалото питие.