Дийн Кунц: Добрият

— Няма страшно, това е само временна фаза — заяви Тим повече на себе си, отколкото на събеседника си.

Рано или късно този тип щеше да разбере, че е направил грешка, и тогава Тим щеше да се престори, че също се е объркал. Междувременно що пък да не се позабавлява.

Непознатият изтика плика към него и рече:

— Вътре е половината. Десет хиляди. Останалите, след като тя изчезне.

След тези думи странникът се обърна на стола, стана и се отправи към вратата.

Тим понечи да го извика, когато внезапно ужасният смисъл на последните десет думи се избистри в съзнанието му: „Вътре е половината. Десет хиляди. Останалите, след като тя изчезне.“

Първоначално изненадата, а после необичайният за него спазъм на страх задавиха гърлото му.

Парашутистът си беше наумил да се измъкне от бара. Той прекоси набързо помещението, излезе през вратата и се стопи в нощта.

— Ей, чакай — опита се да го спре Тим, но гласът му беше прекалено тих и се обади прекалено късно. — Чакай!

Когато се плъзгаш по течението на дните и оставяш следа тънка като копринена паяжина, ти не развиваш навика да викаш и да гониш разни непознати, които са замислили убийство.

Докато Тим осъзнае, че се налага да се заеме с гонитба и да стане от стола си, възможността да се започне успешно преследване беше отминала. Плячката беше взела непреодолима преднина.

Той седна обратно и изпи бирата си на един дъх.

Остатъци от пяната залепнаха по стените на чашата. Никога досега тези мимолетни фигури не бяха му се виждали тайнствени. Сега той се вглъби в тях като че ли виждаше олицетворението на някаква дълбока мъдрост.

Чувстваше се объркан. Погледът му случайно попадна на кафявия плик, който бе придобил зловещия вид на самоделна бомба.

Лиам Руни сервира две порции хамбургери със сирене и пържени картофки на младата двойка в едно от сепаретата. Никоя сервитьорка не ходи на работа в мъртвило като понеделнишкото.

Тим вдигна ръка да извика Руни. Той обаче не го забеляза и се върна при портичката на бара в другия край на помещението.

Кафявият плик още изглеждаше застрашително, но у Тим вече започваха да се прокрадват съмнения дали е разбрал правилно случилото се между него и странника. Човек, който има куче парашутист на име Лари, не би платил на някого да извърши убийство. Всичко това беше просто едно недоразумение.

„Останалите, след като тя изчезне.“ Това би могло да се тълкува по най-различни начини. Не е задължително да означава, след като умре.

Решен да оправи бързо тази грешка, Тим изправи езичетата на медната закопчалка, отвори плика и бръкна вътре. Извади една тлъста пачка от стодоларови банкноти, завързани с ластиче.

Не беше сигурно дали парите бяха мазни, но Тим изпита чувството, че са. Пъхна ги веднага обратно в плика.

Освен банкнотите намери и снимка с размери 13 на 18 см, която навярно е била правена за шофьорска книжка или паспорт. Жената изглеждаше на възраст под тридесет. Привлекателна.

На гърба на снимката беше напечатано име: ЛИНДА ПАКИТ. Под името имаше адрес в Лагуна Бийч.

Макар че току-що беше изпил цяла бира, устата на Тим беше пресъхнала сякаш беше осолена и киселееше като лимон. Пулсът му не беше ускорен, но блъскаше по-силно от всякога и дънеше в ушите му.

Противно на всякаква логика, той изпитваше угризения на съвестта, докато разглеждаше снимката, все едно беше взел участие в планирането на убийството на тази жена. Прибра снимката и избута плика настрана.

В бара влезе нов непознат. Беше почти същият на ръст като Тим и имаше късо подстригана кестенява коса като неговата.

Руни се появи с нова чаша бира за Тим и каза:

— Продължавай да ги гаврътваш с тая скорост и ще престанеш да бъдеш част от мебелировката. Ще се превърнеш в истински клиент.

Упоритото чувство, че сънува, забавяше мисловния процес на Тим. Искаше му се да каже на Руни за случилото се, но езикът му не се обръщаше.

Новодошлият се приближи, седна на мястото, където бе седял парашутистът, през един стол от Тим.

— „Будвайзер“ — поръча той на Руни.

Руни се отправи към крана, странникът огледа кафявия плик и после хвана погледа на Тим. Очите му бяха кафяви, също като на Тим.

— Дошъл си по-рано — каза убиецът.

Човешката участ може да увисне на най-малката пантичка на времето. Не минава и минута, която не би могла да доведе до грандиозни промени, и всяко тик и так на часовника сякаш нашепва с гласа на съдбата обещания или заплахи.