Дийн Кунц: Добрият

— Лиам, много са ти хубави очите.

— Ние с Мишел се тревожим за тебе, братле.

Тим сви устни.

Руни заключи:

— Самотата не е по вкуса на никого.

Тим пусна няколко въздушни целувки. Руни се наведе още по-напред, на сантиметри от лицето на Тим.

— Да ме целунеш ли искаш?

— Как да не искам, като си толкова загрижен за мен.

— Ще си просна гъза на бара и целувай колкото щеш.

— Не, благодаря. Не ми трябва да си режа устните после.

— Знаеш ли какво те мъчи теб, вратарю?

— Пак ли почваш?

— Автофобия.

— Не позна. Нямам страх от коли.

— Страх те е от себе си. Не, не точно. Страх те е от собствените ти способности.

— Роден си за класен наставник — присмя се Тим. — Нали уж сервирате безплатно солети тук? Къде са ми солетите?

— Едно пиянде се издрайфа върху тях. Ей сега ще ги доизбърша.

— Давай ги. Само гледай да не са скашкани.

Руни взе купа солети от полиците зад бара и я сложи до бирата на Тим.

— Мишел има една братовчедка, Шейдра. Много е готина.

— Що за име е това „Шейдра“? Никой ли вече не кръщава дъщерите си Мери?

— Ще ти уредя работата с Шейдра.

— Няма смисъл. Утре отивам да ми отрежат тестисите.

— Сложи си ги в буркан тогава и ги донеси на срещата. Няма начин да не разчупят леда! — каза Руни и се върна на другия край на бара, където тримата шумни клиенти се напъваха да финансират висшето образование на неродените му деца.

През следващите няколко минути Тим се отдаде на медитация, стараейки се да си самовнуши, че не му трябва нищо друго, освен бира и солети. Страшно му помогна да си повярва, като си представи Шейдра в образа на едновежда недодялана крава с косми, сплетени на плитки и провиснали на педи от ноздрите й.

Както обикновено барът му подейства успокояващо. Не му трябваше дори бирата да притъпи острите ръбове на деня — самото помещение вършеше работата, макар да не му беше ясно откъде идеше този ефект.

Във въздуха се носеше миризмата на вкиснала и прясна бира, на разлятата саламура от големия буркан с кренвирши, на препарата, с който лъскаха бара, на прах от тебешира, с който натриваха игралните дискове, преди да ги тласнат по маркираната плоскост. От кухнята долиташе ароматът на пържени хамбургери и на кръгчета паниран лук, които врящото олио превръщаше в хрупкаво лакомство.

Топлата баня от благоухания, светещият часовник с рекламата на „Будвайзер“ и кадифето на заобикалящите кътчето му полусенки, приглушеният говор на двойките в сепаретата зад него и безсмъртният глас на Патси Клайн от грамофона автомат му бяха тъй привични, че в сравнение с тях собственият му дом би му се видял като чужда територия.

Възможно бе барът да го успокоява, защото беше символ, ако не на постоянство, то поне на нещо продължително. В сегашния свят на бърза и непрестанна трансформация „Фенерджията“ не се поддаваше на ни най-малката промяна.

Тим не очакваше изненади тук, нито ги желаеше. Какво толкова се превъзнасят по неочакваните преживявания! Нали да те сгази автобус също е неочаквано преживяване!

Той предпочиташе познатото, обичайното. Никога нямаше да му се случи да падне от скала, защото никога нямаше да се покатери на скала.

Някои твърдяха, че той просто не разбира удоволствието от приключенията. Тим не смяташе за нужно да им обяснява, че всякакви там безстрашни експедиции по екзотични далнини и незнайни морски ширини са като походите на пълзящи кърмачета в сравнение с приключенията, които се въдят в двадесетте сантиметра между лявото и дясното ухо.

А беше отворил уста да им каже, а бяха го помислили за глупак. В края на краищата той беше просто един строителен работник, един зидар. За такива се знае, че не са по мисленето.

Тим живееше във времена, в които хората избягват да мислят, особено що се отнася до бъдещето. Те предпочитаха удобството на сляпата вяра пред ясния поглед на мисълта.

Други го обвиняваха, че е старомоден. Точно така, такъв е.

Миналото беше пълно с позната красота и възнаграждаваше богато всеки, който погледнеше назад. Тим си позволяваше да храни надежди, но нямаше дързостта да предполага, че красотата се е заселила и в неизвестното бъдеще.

В бара влезе интересен тип. Беше висок, макар и не чак колкото Тим, набит, но не като истински бабаит. По-скоро поведението, а не външността му придаваха интересен вид. Влезе като животно, подгонено от хищник, не престана да се озърта зад вратата, докато тя не се затвори, и след това угрижено огледа заведението, сякаш подозираше, че надеждата му за убежище е лъжлива.