Дийн Кунц - Добрият

— Чакай, не съм свършил още.

— Свършил си и още как. Не можеш да ги заблудиш.

— Ще трябва да сменя тактиката — не се предаде Пит.

— Сериозно ти говоря. Повече не се занимавай. Недей да скачаш в пропастта.

— Че за какво тогава е пропастта? Във всички случаи трябва да продължа не само заради теб, но и заради себе си.

— Как така? Не те разбирам.

— Не помниш ли как възмъжахме заедно?

— Стана толкова бързо, че не остана какво да се забрави.

— Да не би да сме стигнали от там до тук за нищо?

— Не ми се иска да го помисля.

— Определено не сме стигнали от там до тук, за да оставим обичайните мръсници да се налагат.

— Те винаги ще се налагат — рече Тим.

— Добре де, в повечето случаи ще е така. Но от време на време те трябва да видят, че на някого от тях му се разказва играта, та да се спрат и да се почудят дали пък наистина няма господ.

— Това съм го чувал някъде.

— Това си го казвал някъде.

— Е, добре, няма да споря със себе си. Хайде сега да си починем.

— Може би утре ще ми кажеш за какво става въпрос?

— Може би — отговори Тим и затвори телефона.

Линда се беше изпънала отново на леглото с глава на възглавницата, затворени очи и отпуснати на корема ръце.

— Поезия — промълви тя.

— Каква поезия?

Отговор не последва и той продължи:

— Онова, което ти се е случило в миналото, заради което си писала загнояващите книги…

— Книги, изпълнени със загнояваща скръб…

— Каквото щеш го наречи — абсолютно ли си сигурна, че нещо от онези дни не стои зад това, което става сега?

— Абсолютно. Опитах се да го разгледам от дванадесет ъгъла.

— Тогава опитай от тринадесет.

Той извади пистолета от чантичката й върху шкафчето и го сложи близо до ръката си.

Без да отвори очи, тя попита:

— Ще намерим ли смъртта си тук?

— Ще се опитаме да не го направим — отвърна той.

Престоят в хотелската стая на третия етаж взе да прилича на сцена от уестърн в един от каньоните, към които има един-единствен подстъп. Ако дойдат лошите, няма друг начин да се измъкнеш, освен да минеш през тях.

Средният нает убиец, ако такова чудо съществува, навярно не би извършил нападение в хотел. Той би предпочел да спипа жертвата си на улицата, където има повече възможности за бягство.

Като си припомни неутолимата жажда в черните бездни в очите на убиеца, Тим си даде сметка, че нищо в този човек не беше средно. Кравет не знаеше граници. Той бе способен на всичко.

Все още седнал в леглото, Тим наблюдаваше Линда, която лежеше със затворени очи. Обичаше да я наблюдава, особено когато скалпелът на погледа й не го разфасоваше.

Беше виждал много жени, които бяха по-хубави от нея. Но не беше виждал никоя, която да му е било по-приятно да съзерцава.

Защо беше така, не му беше ясно. Не се опитваше да го подлага на анализ. В последно време хората бяха привикнали да дълбаят в чувствата си — до такава степен, че накрая не им оставаха никакви истински чувства.

Макар че хотелската стая на третия етаж можеше да се окаже повече капан, отколкото убежище, той не можеше да измисли къде да отидат на по-безопасно място. Светът се беше превърнал в серия от каньони с един-единствен подстъп.

Инстинктът му подсказваше, че колкото повече време прекарват на път, толкова по-малка ще е опасността за тях. Но те се нуждаеха от почивка. Ако се върнеха във форда, нямаше да стигнат доникъде, освен до пълно изтощение.

Той стана от леглото максимално тихо, постоя и я погледа около минута, после прошепна:

— Спиш ли?

— Не — отвърна тя. — А ти?

— Ще мръдна до коридора за две минути.

— Защо?

— Да се огледам.

— За какво?

— Не съм сигурен. Пистолетът е тук, на нощното шкафче.

— Няма да те застрелям, като се върнеш.

— Надявах се да се смилиш.

Той излезе от стаята и изчака вратата да се затвори. После провери, че е заключена.

В двата края на коридора светеха червени надписи ИЗХОД, показващи пътя към стълбите. Асансьорите бяха в северната част.

В западната имаше шест стан вляво от тяхната. От дръжките на четири от вратите висяха надписи „Не безпокойте“.

Вдясно от тяхната стая имаше четири други. Само на близките две се виждаше същият надпис.

Когато отвори вратата към южните стълби, тя изписука жалостиво. Той застана на площадката и се ослуша да долови ромона на морето в раковината на стълбището, но не чу нищо, освен тишина.

Слезе до партера. Вляво имаше врата към коридора пред стаите за гости на първия етаж. Вдясно вратата се отваряше към осветена външна пътека, която водеше към централния вход.