Дийн Кунц - Добрият

Той реши да избяга от стаята. На прага на банята направи грешката да се обърне към нея.

— Бъди спокойна, няма да използвам четката ти за зъби.

— И през ум не ми беше минало, че ще я използваш.

— Мислех, че би могло… да ти мине през ума.

— Е, сега вече мина.

— Ако може да използвам малко от пастата ти, ще си измия зъбите с пръст.

— Показалецът е по-добър от палеца за тази работа — посъветва го тя.

След няколко минути, когато Тим излезе от банята, тя лежеше върху одеялата със затворени очи, скръстила ръце на корема си.

В мъжделивото осветление на него му се стори, че е заспала. Той отиде до леглото си и като се мъчеше да се движи колкото се може по-тихо, седна, подпрян на челната табла.

— Какво ще стане, ако Пит Санто не успее да отсее истинското име от останалите? — проговори тя.

— Ще успее.

— Какво ще правим, ако не успее?

— Ще опитаме нещо друго.

— Какво друго?

— До утре сутринта ще го измисля.

Тя помълча малко и рече:

— Винаги знаеш какво да правиш, нали?

— Ти се шегуваш.

— Не ме будалкай.

След като помълча на свой ред, Тим призна:

— Изглежда, че когато ножът опре до кокала, аз съм в състояние да вземам правилни решения.

— Къде е ножът сега?

— Наближава.

— А какво става, когато няма нож?

— Тогава нямам представа какво да правя.

Телефонът му иззвъня. Той го вдигна от нощното шкафче, където го беше сложил да се зарежда.

Беше Пит Санто.

— Случи се нещо твърде изненадващо.

— Радвам се. Имам нужда от някой приятен сюрприз.

Чакай да включа на говорител. — Той сложи телефона на шкафчето. — Готово.

— Както си търсех имената на Кравет из базите данни на органите на закона в щата и страната — подхвана Пит — и се надявах, че някое от тези имена може да е достатъчно истинско, за да фигурира на полицейска карта, изведнъж ми иззвъня телефонът. Беше Хич Ломбард. Шефът на моя отдел.

— Твоят шеф? Сега — след полунощ?

— Току-що свършихме разговора. Хич чул, че съм взел отпуск по болест за утре. Надявал се, че не съм много зле.

— А има ли навика да готви пилешки бульон за болните детективи?

— Аз се престорих, че не виждам нищо странно в това да ми се обажда, и му казах, че не е нищо сериозно, само малко разстроен стомах. После той ме попита по кой случай работя, а аз му отговорих, че са поне три в момента и му ги казах по имена, като че ли той не ги е чувал.

— Нормално ли е той да ги знае?

— Разбира се, че да. После той ми каза, че както си ме знаел какъв съм бил маниак в работата, можел да се обзаложи, че вероятно съм работел по някой от случаите си дори и в момента, вкъщи, на личния си компютър, нищо че съм бил болен.

— Направо да пощурееш! — ахна Тим.

— Да пощурееш и да изхвърчиш от работното си място.

— Как може някой да разбере, че ровиш по базите данни за информация за Кравет и неговите многобройни аз?

— Явно нещо е заложено в програмата им. Нещо, което сигнализира, ако се прояви интерес към Кравет и другите му имена. Някой бива предупреден за това.

Линда, която се беше изправила в леглото, се намеси:

— Кой е този някой?

— Някой много по-високо в природния кръговрат от мен — отвърна Пит. — Някой по висшестоящ от Хич, толкова висшестоящ, че да може да му нареди да ме озапти, а той да козирува: „Да, сър, веднага, сър, но може ли да ви целуна по гъза най-напред?“

— Що за птица е Ломбард? — попита Линда.

— Не е от най-лошите. Но ако си на дежурство по улиците, си много доволен, че той виси зад бюро, а не с теб по улиците. Каза, че когато оздравея и се върна на работа, ще ми даде важно разследване и иска да съсредоточа всичките си усилия в него.

— Значи те маха от сегашните ти случаи? — попита Тим.

— Считано от този момент — потвърди Пит.

— Навярно смята, че нещо в тия случаи те е накарало да стигнеш до Кравет.

— Не че го каза с тия думи, но е така. Не спомена името на Кравет, но е така.

— Възможно е той да не знае името на Кравет или другите му имена, или изобщо за какво става въпрос — обади се Линда.

Пит се съгласи:

— Някой някъде е хванал Ломбард с клещи и е готов да ги стисне, ако той не ме озапти. На Хич не е нужно да му обясняват защо трябва да ме озаптява. Той трябва само да е убеден, че ще стиснат клещите.

В полумрака, докато говореше и слушаше, Тим изучаваше дланите си. Те бяха загрубели и мазолести.

Когато тази история приключи, навярно дланите му щяха да са загрубели още повече и нямаше да са способни на нежна ласка.

— Голяма работа ми свърши, Пит. Много съм ти благодарен — каза той.