Дийн Кунц - Добрият

Добре поне, че му беше останал хубавият вазелин за устни.

Той запали мотора. Контролното табло светна.

Малкият пететажен хотел беше стара постройка, изградена върху скала близо до крайбрежието. Храсти със стъбла дебели като дървета и дълги клони се виеха покрай входната пътека по решетъчни подпори и ги покриваха с лилави и червени мантии, а вятърът разнасяше конфети от цветни листенца по паважа.

Беше дванадесет и петнадесет през нощта, когато Тим попълни книгата за регистрация с името г-н и г-жа Тимоти Кариър, а администраторът прекара кредитната му карта през машината.

Стаята им беше на третия етаж. Плъзгащите се френски прозорци се отваряха към балкон с два стола от ковано желязо и маса за коктейли. Между тях и съседния балкон имаше един метър.

Небето беше с цвета на дървени въглища, а морето се чернееше сякаш бе от сажди. Пяната по ниските вълни се стелеше като сив пушек към брега и се разнасяше по пепелта на пясъка.

На север и под тях вятърът изтръгваше по-силни звуци от огромните палми в сравнение с кротко разбиващите се в брега морски вълни.

Подпряна на парапета, загледана към западния хоризонт, от който нищо не можеше да се види, Линда рече:

— В наше време на тях вече не им пука.

Застанал до нея, той попита:

— На кого не му пука и за какво?

— На администраторите в хотелите — дали двойките, които спят в една стая, са женени.

— Да, знам. Но така ми харесва повече.

— Пазиш честта ми, а?

— Ти сама го правиш много добре.

Тя откъсна вниманието си от изчезналия хоризонт и го насочи към него.

— Харесва ми как говориш.

— Как говоря?

— Не мога да намеря точната дума.

— Хем си писателка.

Те оставиха балкона на вятъра, влязоха вътре и затвориха плъзгащата се врата.

— Кое легло предпочиташ? — попита той.

Тя дръпна кувертюрата и каза:

— Това става.

— Почти съм сигурен, че сме в безопасност тук.

— Защо да не сме? — намръщи се тя.

— Не спирам да се чудя как той ни откри в кафенето.

— Сигурно има жилище близо до незастроения парцел, чийто адрес беше използвал за регистрацията на колата. Та може случайно да ни е видял, когато го оглеждахме.

— Случайните случки не се случват току-така, случайно.

— Понякога се случват. Има такова нещо като лош късмет.

— Все пак — отбеляза той — по-добре е да сме готови за всичко. Може би е по-правилно да спим с дрехите.

— Аз и без това смятах да спя с дрехите.

— Да, да, разбира се.

— Не гледай така разочаровано.

— Не съм разочарован. Покрусен съм.

Докато Линда се миеше в банята, Тим угаси лампите на тавана. На шкафчето между леглата нощната лампа имаше ключ с три степени и той избра най-ниската.

Седна на ръба на леглото и набра телефона в бара, където Руни продължаваше да сервира.

— Къде си? — попита Руни.

— Пред вратите на рая.

— Никога няма да стигнеш по-близо.

— Тъкмо от това ме е страх. Слушай, Лиам, той разговаря ли с някого другиго, освен с теб?

— Акулата с обувки ли?

— Да. Говори ли с някого от клиентите?

— Не. Само с мен.

— Може би се е качил да говори с Мишел?

— Не. Тя беше с мен зад бара, когато той влезе.

— Някой му е дал името ми. И номера на мобилния ми телефон.

— Не, не е никой от тук, в бара. Твоят номер нали не е в указателя?

— Така твърди телефонната компания.

— Тим, кой е този тип?

— Много бих искал да разбера. Лиам, помогни ми, братче, загубил съм тренинг с жените.

— Чакай малко, че ме обърка. Какви жени?

— Дай ми нещо хубаво, което да кажа на жена.

— Хубаво? Хубаво за какво?

— Не знам. За косата й.

— Би могъл да кажеш: „Харесва ми косата ти.“

— Как можа да накараш Мишел да се омъжи за теб?

— Казах й, че ако не приеме предложението ми, ще се самоубия.

— Твърде е рано в тази връзка да използвам заплаха със самоубийство — каза Тим. — Трябва да свършвам.

Когато Линда се появи от банята, лицето й беше измито, косата й беше събрана под баретка и от нея се излъчваше сияние. Сиянието се бе излъчвало от нея и когато влизаше в банята.

— Харесва ми косата ти — промълви той.

— Косата ми? Мисля да я подстрижа къса.

— Има блясък и е толкова тъмна, почти черна.

— Не я боядисвам.

— Разбира се, че не. Не исках да кажа, че я боядисваш или че носиш перука, или нещо такова.

— Перука? Прилича ли ти на перука?

— Не, не. Последното нещо, на което прилича, е перука.