Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Значи и Капитана и Бичмето ще ги пуснат, така ли?

— Сто на сто.

— Откъде имаш тази информация?

— Брат, нали и ти беше на топло в пандиза, знаеш много добре как работят каналите там.

— Знам — намръщи се Никита. — Затова те питам. Значи безжичният телефон си е на линия. Тогава кажи ми, братле, защо Капитана не ни отговори?

— В смисъл?

— На нас с Вовата ни се наложи да отбием много тежко нападение на една групировка. Много тежко. Трябваше да наемем цели три бригади допълнително.

— Да, в час съм с нещата.

— Значи и Капитана трябва да е в час с нещата.

— Логично е.

— И би трябвало да знае, че вися с пари на тези бригади. И то с доста.

— Абе знае той.

— Ами защо тогава не съм видял нито стотинка досега?

Витал се замисли. Наля си водка. Изведнъж се усети, че не е сипал в другите две чаши, и ги напълни догоре. Мълчаливо вдигна чашата си и се чукна и с двамата, а после на един дъх я пресуши до дъно.

— Да ти кажа ли честно какво мисля по този въпрос?

— Кажи.

— Ами голямо леке е станал нещо Капитана. Или просто се стиска, или иска да ти направи някаква мизерия.

— Говедо е той, Капитана. Заради него си рискувахме главите, а той ще ми върти гадни номера. — Този път Никита напълни чашите. — С една дума, да върви на майната си!

Думите му бяха възприети като тост. Излизаше, че са пили за говедото по прякор Капитана.

— Нищо, ще излезе и Капитана, и тогава ще го стиснем за гушата — каза Витал.

Той явно не одобряваше поведението на главатаря. Нещо повече, в думите му се усещаше враждебно отношение към него.

Вовата мълчеше. Сякаш този разговор изобщо не го касаеше. Странно се държеше.

— Когато излезе, вече ще е загубил всичко. Може би само мангизите от общата каса ще успее да забърше — злорадо се усмихна Никита.

— Таакаа, звучиш ми доста самоуверено. Хайде, казвай за какво става дума — изпитателно го погледна Витал.

— Че какво толкова има за казване. Току-що при мене беше един от наемните бригадири. Викат му Ковача. Искаше си парите. Цялата сума плюс двадесет процента лихва за всеки просрочен ден.

— Яко те е натоварил.

— Но мангизи няма и не се предвижда да има скоро. „Дай — казва, да се обединим“. Демек, ние с Вовата и неговата бригада. — А на Капитана и Бичмето да им теглим шута. „Нищо — казва — не могат да ни направят“.

— Да бе, веднага се навих да се съберем с този изрод — най-после се обади Вовата.

— Абе чакай малко бе, братле, не става дума за теб сега — скастри го Витал. — И после какво, Ник?

— И после… Даде ми време до утре да си помисля. Или връщам всички мангизи до стотинка, или в негови ръце преминават около десетина търговски обекта от нашите. Но най-добре ще е, разбира се, да се обединим.

— И какво мислиш да правиш?

— Аз ли? — намръщи се Никита. — Че на мен ми е все тая! Да прави каквото ще Ковача. Ако ще, не десет, а двадесет обекта да вземе.

— А, не, така не става! — възмути се Вовата. — За това ли се борихме толкова да защитим териториите си?

— А за какво? — ядосано му се нахвърли Никита.

— Ами за да бъде всичко тип-топ…

— Абе що ми говориш глупости! Изпотрябвали са ми тези територии, заради тях сега са ме взели на мушка. На теб, Вова, копеленце такова, всичко ти е наред, обаче Ковача на мен ми търси сметка сега. Абе я вървете по дяволите всички! Нека Ковача се обедини с другите наемни бригади, нека окупират всичките територии на Капитана. И пръста си, копеле, няма да мръдна!

Никита млъкна. Протегна ръка към бутилката, но Витал го изпревари и мълчаливо напълни чашите с водка.

— Да, ще му изгори работата на Капитана — след дълго мълчание измърмори Витал. — Директно ще го разкараме. Вярно е, че е абсолютно леке. Разбирам те напълно, Ник. Не стига, че си загазил като някакъв торен бръмбар до ушите в лайна, а те подвеждат отгоре на всичко. А Капитана не мога да го разбера. Че той заради някакви си подли номерца може да изгуби всичките си обекти. Силни, казваш, са бригадирите, които останаха на сухо, така ли?

— Че по-силни от тях няма — навъсено кимна Никита. — Уж спазват престъпните закони. Но кой знае кога ще вземе да им превърти чивията. И тогава става страшно. Само че на мен ми е все едно. Аз ще си бия дузпата.

— Е, може да се измисли нещо.

— Може. Но аз не искам да се занимавам повече. Дотук бях. А и какво може да се измисли? — Никита погледна уморено Витал. Сякаш бе задал въпроса на самия себе си.

„Наистина, какво може да се измисли?“ — запита се той и отговорът дойде от само себе си.