Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

Чугунов веднага схвана каква е работата и ужасен се втурна към банята. Сега разбра каква е миризмата.

— Изроди такива! — кресна той.

Във ваната лежеше грузинският бос, по-точно това, което беше останало от него.

Чугунов щеше да повърне. Отстъпи рязко към вратата, но някой силно го блъсна в гърба и той влетя в банята. Веднага след това вратата зад него се затръшна.

— Оо!!! Кучи синове!!! — викна с цяло гърло той.

Но веднага млъкна — не трябва да крещи, не трябва. Не трябва да привлича вниманието на съседите. На вика му можеше да се притече цяла тълпа на помощ и някой задължително щеше да се обади в милицията… А това ще е пълна катастрофа!

Вратата се отвори сякаш от само себе си. Чугунов замалко да припадне от ужас, отчаяние и непоносима смрад. Той изскочи от банята, сякаш се беше измъкнал от гроб.

В стаята нямаше никого, но телевизорът отново се включи без външна намеса и някакъв глас каза ехидно:

— Чугунов!

Искаха от него да се отърве от трупа и още утре да отиде в милицията, за да спаси кожата на мафиотския бригадир. В противен случай… В противен случай видеокасетата с признанията на Зъбов ще бъде изпратена лично на министъра на вътрешните работи и ще бъде разпространена сред грузинските босове от старата гвардия.

Чугунов просто нямаше избор.

Нито Кримов, нито предателят Зъбов му бяха подръка. Нямаше кой да му помогне да изнесат разложения труп. Ще се наложи да го изнася сам. В противен случай…

Идеше му да вие от отчаяние, той падна на колене и в безсилен гняв заблъска главата си в пода.

Никита се прибираше вкъщи. Той все още живееше в апартамента под наем, но в най-близко бъдеще смяташе да се премести при родителите си. Отдавна вече беше време да скъса с криминалното си битие.

Капитана и Бичмето все още бяха в ареста. На свиждане им ходеше Джина. Бяха минали три дни, откакто беше при тях, и все още нямаше ни вест, ни кост от него, сякаш беше потънал в дън земя. Вовата лично се опита да се свърже с тях, но напразно. Сякаш всички се бяха наговорили срещу него. Всичките му опити да им отиде на свиждане бяха обречени на провал. Постоянно му казваха: „Елате утре, утре елате“.

А времето си минаваше и дългът към наемните бригади растеше с всеки изминал ден. Никита вече не можеше да спи спокойно — нямаше как да го върне. Но нали не по своя вина се забърка в тази каша?!

Той се качи с асансьора на етажа си, влезе в апартамента, затвори входната врата и веднага се насочи към кухнята — страшно му се беше допила студена минерална вода. Но успя да стигне само до хола, защото забеляза, че там има някой.

Никита спря рязко, но не се престраши да влезе. Жалко, че не носеше оръжие. Бе прекалено рисковано.

— Абе не се стряскай, брато! Влизай! — чу се познат глас.

Само че днес звучеше някак зловещо.

В хола го чакаше Ковача, а от двете му страни седяха двама биячи.

— Ние също сме без пушкала.

— Но за сметка на това имате ключ — недоволно въздъхна Никита.

— Не, отворихме си с обикновен шперц.

Но виж, за да влязат в хотелската стая на Чугунов, бяха използвали ключ. Бяха разиграли страхотно мистично представление и явно то даде резултат. Чугунов беше оттеглил жалбата си. Може би утре или вдругиден щяха да пуснат Витал. За да ускори процеса, Никита даже имаше наглостта да позвъни на Светлов. Вярно, онзи нищо не му обеща. Но добрите ченгета не говорят само празни приказки, а действат. Само че вече му беше все едно дали ще пуснат Витал, или не… Както е тръгнало, днес май ще му видят сметката… Ковача определено нямаше намерение да се церемони с него.

— Брато, нещо не си плащаш дълговете навреме.

Ковача дори не го гледаше, а бе впил поглед в тежкия златен пръстен, който въртеше на пръста си. Сякаш беше някакъв знак.

— Ако искаш, убий ме — спокойно отговори Никита. — Но пари нямам.

— И знам защо — също толкова спокойно му отвърна Ковача. — Шефовете ти са в пандиза и не са ви дали разрешение да пипате общата каса.

— Добре си информиран.

— Старая се. Между другото, дългът ти продължава да расте. Трябва да си оправяме сметките вече.

— Но нали не мога да се добера до общата каса. Част от парите се перат в банки. Другата е скрита някъде.

— Можеш да си платиш в натура.

— Какво?! — не можа да повярва на ушите си Никита.

— Не бе — глухо се изсмя Ковача, — не ми трябва задникът ти. Прехвърляш ми около десетина балъци, дето ги цеди черняевската групировка, и те оставям на мира.