Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Беше ранно утро. Тъкмо бяха ходили да посрещат слънцето с целия клас. Поседяха малко на дървения кей до езерото, побъбриха си за миналото, обсъдиха плановете си за бъдещето. Дочакаха изгрева и се върнаха отново в града. Марта се раздели с приятелките си пред училището и продължи към къщи сама. Живееше съвсем наблизо, само на три пресечки.

Неописуемо красива в пищната си бална рокля, тя се носеше към дома си лека и въздушна като перце. Настроението й беше великолепно. Край, свършиха се ученическите години. Предстоеше й да започне нов живот. И тя знаеше как да го започне. Щеше да стане актриса. Щеше да влезе в институт за театрално изкуство, да завърши и да стане известна актриса…

Марта се усмихваше, душата й пееше. Колко беше хубаво, когато те очаква такова блестящо бъдеще!

Утрото едва-що се беше пробудило. Първите лъчи на слънцето все още плахо надничаха над спящото градче. Наоколо цареше пълна тишина. Чуваше се само сладкогласното чуруликане на птичките и някъде отдалеч се носеше ранобудното кукуригане на петел. Улиците бяха безлюдни.

Марта почти беше стигнала до вкъщи, когато изведнъж се чу шум на приближаващ се автомобил. По пътя се носеше някаква кола. Не й обърна внимание и продължи да върви. Но оглушителното забиване на спирачки съвсем близо до нея я накара да спре и да обърне глава. Вишневочервена лада деветка бе на две крачки от нея. Едната й врата се отвори се показа противен тип: с ниско чело, дълбоко хлътнали очи, изпъкнали надочни дъги, кървавочервен белег на дясната буза, крив нос и масивна долна челюст. Беше огромен като скала.

Марта му обърна гръб и продължи нататък, ускорявайки крачка.

— Ей, скъпа, чакай малко! — грубо й подвикна онзи.

От гръмогласния му дрезгав глас я побиха тръпки.

— Ама защо бягаш сега, исках само да те попитам нещо… — недоволно продължи бабаитът.

Тя нямаше никакво намерение да се спира. Беше много изплашена.

Колата тръгна, изпревари я и й препречи пътя. Онзи застана пред нея, на лицето му беше изписано нещо като усмивка.

— Защо се дърпаш, скъпа, аз искам с добро, а ти…

— Какво искате от мен? — Момичето щеше да изпадне в истерия всеки момент.

— Ами искаме да разберем къде се намира една улица. Как беше… А сетих се, „Ленин“.

— Не е тук. По-нататък е.

— Хайде качвай се, ще ни я покажеш.

— Как ли пък не!

Марта отстъпи крачка назад, после две встрани. Трябваше да заобиколи някак здравеняка и колата. Той веднага предвиди хода й. Рязко пристъпи, хвана ръката й. Приближи отвратителното си лице до нея, вонеше на алкохол.

— Е, защо така сега бе, коте? Хайде, качвай се! Ще ни заведеш.

— Няма… — дръпна се момичето.

— Ще ни заведеш, казах! — злобно ревна онзи.

— Пуснете ме, ще викам! — опита се да го сплаши тя.

В този момент лицето й се оказа притиснато като в менгеме от огромните му потни длани. От колата излезе още един — чернокос и с уродливо лице, сякаш са го гърмели с топ. Завлякоха я до ладата. Марта се опитваше да се съпротивлява, но къде ти — все едно да спре багер.

Натикаха я в купето, вратите се затръшнаха, двигателят изръмжа и колата се понесе като стрела по безлюдната улица.

Момчето зад волана усили касетофона до край. Слушаха затворнически песни. Марта не ги обичаше. А точно сега й бяха страшно неприятни.

— Вече може да викаш — изкиска се в ухото й бабаитът и махна ръката си от устата й.

Марта избухна в истеричен плач. Притисната на задната седалка между двамата насилници, нямаше никаква възможност да се измъкне от лапите им.

— Страхотно маце си — изръмжа в ухото й вторият бабаит.

Момичето с ужас усети как грубата му ръка се промъква под роклята й и се провира между краката й.

— Недей! — викна му рязко.

Тя успя да освободи едната си ръка и я заби в лицето му, което всъщност си беше мутра от груба нещавена кожа. Но за него ударът й беше като погалване с перце.

Макар да не усети никаква болка, онзи се разлюти.

— Какво правиш бе, овца нещастна! — кресна той и я зашлеви по бузата.

В главата й закънтя, пред очите й запулсираха черни кръгове, започна да й се повдига. И изведнъж всичко се завъртя…

Ръката на бабаита вече се беше провряла между краката й и хищно бе сграбчила бикините й — чу се късане на плат.

Марта събра сили и вкопчи нокти в лицето му, издирайки го до кръв.

— Гле’й ти гадина! — ревна той.

Замахна и фрасна юмрук в лицето й. Съзнанието й се замъгли, усети силна болка в главата, вкус на ръжда. Зави й се свят и Марта потъна в тъмната бездна на безсъзнанието.