Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Когато дойде на себе си, се оказа извън града, в гората до същото онова езеро, където само преди малко посрещна изгрева със съучениците си. Тялото й гореше от непоносима болка, цялото й същество трепереше под насилника. Беше просната по гръб на капака на ладата. Чисто гола. Грубо, с необуздана жестокост я обладаваше третият от колата — онзи, който караше. Едва сега Марта успя да види лицето му. Имаше вид на съвсем порядъчно момче, с интелигентно лице, кестенява коса с добре оформена прическа. Но погледът му беше като на звяр. Сякаш самият сатана се беше вселил в него.

Нечия ръка я дръпна жестоко за косата и извърна главата й. Марта с ужас видя към лицето й да се приближава къс и дебел пенис.

Не беше по силите й да понесе всичко това. Тя изкрещя истерично и отново потъна в спасителния мрак на безсъзнанието. Следващото й пробуждане не беше толкова кошмарно. Лежеше гола на тревата до езерото. Насилниците бяха изчезнали. Беше съвсем сама. Разкъсаната й рокля се подмяташе на земята до нея.

Понечи да я вземе, но почувства болка да пронизва цялото й тяло. Зарида от безсилие и безпомощност. Заболя я още по-силно. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне.

Беше в ужасно състояние. Слабините й бяха жестоко разкъсани, горните й предни зъби — избити. Не се досети веднага, защо я бе сполетяло това. А когато го проумя, й се повдигна от отвращение — всичко отвътре й се преобърна.

Надмогвайки слабостта си, тя се надигна, прикри криво-ляво голотата си с окървавената рокля и бавно тръгна по пътя към вкъщи.

Сълзите премрежваха погледа й, главата й бучеше, мислите й се бяха преплели в кърваво кълбо. После в главата й се образува защитен вакуум. Марта загуби способността да мисли рационално, да анализира събитията. Мозъкът й отказваше да приеме сигналите за болка — тялото й сякаш изтръпна и болката изчезна.

Едва държейки се на крака, поклащайки се като пияна, тя вървеше бавно напред. Не виждаше нищо пред себе си. Само омерзителните лица на насилниците бяха пред очите й. Тя не страдаше, не се терзаеше. Единственото, за което мислеше, беше отмъщението. Това й носеше облекчение.

Марта лежеше на високо болнично легло в стая с олющен таван. До нея седеше жена в полицейска униформа и пагони на капитан на милицията. Очите на момичето бяха празни и безучастни.

Беше тук вече втори ден. Изнасилена. Унизена. Струваше й се, че вътрешностите й са обърнати наопаки. Цялото й тяло беше покрито със синини. Имаше сътресение на мозъка, натъртване на челюстта, избити зъби. Цялото това страдание й беше причинено от онези изверги.

Вече беше дошла в съзнание. Жестоките сцени на насилието започнаха да изплуват на вълни в паметта й, не й даваха покой, изпълваха цялото й същество с презрение и омраза.

Бяха я изнасилили трима. Първо поотделно, после групово. Тя чу един от лекарите да говори с майка й в коридора:

— Това не са хора, това са животни. Дъщеря ви е можела да умре… — каза докторът.

— Така е, тя ми е толкова слабичка, толкова нежничка… — хълцаше майка й. — Та тя е още дете.

Марта също плачеше. Окайваше злощастната си съдба. Бяха минали само два месеца, откакто бе навършила седемнадесет. При ръст сто седемдесет и пет сантиметра тежеше малко повече от четиридесет килограма. Имаше изящни аристократични ръце и фини дълги крака. Беше красива. „Малко синеоко ангелче с руси коси като херувимски крила“ — лирично се обръщаше към нея майка й. Именно красотата я бе погубила. Появиха се демоните от мрака и хвърлиха ангела в бездната на ада. Как щеше да се измъкне?! Марта нямаше отговор.

Страданието й беше огромно. Понякога й се искаше да сложи край на живота си. Олекваше й само когато си представяше насилниците си на скамейката на подсъдимите, жалки и унизени. Искаше да ги види как се измъчват в очакване на тежката присъда, как крият очите си от хората.

— И така, вие твърдите, че сте били изнасилена — каза полицайката и неизвестно защо я погледна някак строго.

Марта кимна утвърдително. Да, твърдеше го. Не беше ли ясно от само себе си? Нима някой можеше да си помисли, че по собствено желание е позволила на онези зверове да се гаврят така с нея?!

— Колко човека бяха?

— Трима… — преглъщайки болката си, отвърна момичето.

Тежко й беше да говори за това. Не искаше да вижда никого. Но следователката не я дразнеше. Марта искаше справедливостта да възтържествува. А тази жена беше на страната на справедливостта и закона. Трябваше да намери и да накаже престъпниците, а тя трябваше да й помогне за това.