Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

— Разкажете точно какво се случи.

— Натикаха ме в една кола…

— И вие им позволихте да го направят. — Следователката не зададе въпрос, а констатира факта.

Марта я погледна учудено. Тя какво, глупава ли беше, или просто й се подиграваше? Сякаш са я питали дали може да я натикат в колата!

— Познавате ли тези хора?

— Не.

— Защо са закачали точно вас?

— Нямаше друг наоколо.

Марта вече не искаше да говори с тази жена и да отговаря на глупавите й въпроси.

— Каква марка беше колата?

— Вишневочервена лада деветка.

— А номерът?

— Не знам, не го видях.

— Запомнихте ли лицата им?

— Да.

— Можете ли да помогнете за съставяне на фоторобот?

Обясни й какво означава това и по какъв начин се съставя портрет на престъпник.

— Да, мога.

Спомняше си много добре лицата на насилниците. Физиономиите на двамата, които я натикаха в колата, бяха запечатани дълбоко в съзнанието й. Смътно, но все пак достатъчно добре си спомняше лицето и на третия. Точно той я изнасилваше, когато бе дошла в съзнание първия път. Никога нямаше да забрави зверския и похотлив израз на гнусното му лице.

Но скоро се оказа, че не може да съдейства за изработването на фоторобот. Уж много ясно си представяше физиономиите на престъпниците, но когато трябваше да опише всяка черта поотделно — челото, ушите, носът, устните, брадичката — се объркваше и нищо не се получаваше.

Стори й се, че следователката остава с впечатлението, че не желае насилниците да бъдат заловени, сякаш иска да пази спомена за „щастливите мигове“, когато е била изнасилена едновременно от трима…

Но това не беше вярно. Тя ги ненавиждаше и ги проклинаше. Единственото, което искаше в момента, бе да бъдат намерени и наказани.

Годината беше хиляда деветстотин и деветдесета. Лятото и есента Марта прекара вкъщи, а през зимата замина за столицата. По-голямата й сестра Люба я покани на гости. Тя беше на двадесет и две и завършваше спортната академия. Успяла да й уреди място в някакви подготвителни курсове за ГИТИС 1 1 Равностойно на НАТФИЗ — Б.пр. .

Марта не заминаваше за столицата, за да стане известна. Вече не мислеше сериозно за артистична кариера. Сякаш някаква част от нея беше безвъзвратно загубена. Заминаваше за Москва, за да остави родното си градче завинаги в миналото. Може би, ако е по-далеч от него, би успяла по-лесно да забрави най-кошмарния ден в живота си. Онези тримата изверги така и не ги намериха.

Не след дълго обаче момичето осъзна, че в столицата също няма да може да забрави трагедията на живота си.

Само преди малко всичко беше наред.

Никита се прибираше вкъщи след две години казарма и половин година гангстерска одисея. Беше облечен във войнишка униформа — сякаш се уволнява сега. Двете години казарма вече бяха зад гърба му, а последните шест кървави месеца ги зачеркна завинаги от живота си. Майка му и баща му го чакаха трезви в апартамента си, празничната трапеза трябва вече да бе сложена.

Щяха да празнуват „уво 93“, завръщането му вкъщи. Но не щеш ли, за беля отнякъде се появи едно черно БМВ, от него наизскачаха някакви бандитски мутри.

И всичките му планове неочаквано се промениха.

— К’во пра’иш бе, новобранец смотан! — нагло кресна единият мутраген, облечен с кожено яке с дебела подплата. — От к’ъв зор, мамка му, се буташ под гумите!

— Омръзнал му е животът…

Към Никита се приближи другият бабаит — с квадратна глава и усмивка. Но усмивката му не беше доброжелателна, а предизвикателна. В смисъл, търсеше си боя.

— Момчета, не сте прави — миролюбиво отговори Никита. — Защо минавате на червено?

— Този град е наш, ясно ли е! — тросна се първият. — Ние командваме парада тука, схващаш ли! И никой копче не може да ни каже, ясно!

— Ясно, ясно — предпази се с ръце от него Никита. — Всичко ми е ясно, изчезвам.

Трябваше да си тръгне, докато още не е станало късно. Ако влезеше в конфликт с тях, щеше да си навлече само неприятности и отново да започне война. А Никита вече беше толкова уморен от нея…

— Ей, на к’ъв се пра’иш, бе! — надменно и арогантно се тросна борецът и го дръпна за ръката. — Къде тръгна бе, помияр!

Никита го изгледа с такава физиономия, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Но не се разплака, а прецеди злобно през зъби:

— Виж, за помияра ще си платиш.

— Ама, верно! Ти к’во, ше ми се отваряш ли още.

Мутрата понечи да го удари с юмрук, но той вече беше подготвен. Приклекна рязко и с мощен замах му вкара един в слабините. Бабаитът изви от болка и се гътна на земята.