Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Но Никита смяташе за безсмислено да се води далечна стрелба, да не говорим за престрелка. Престрелката предполага поражение. За да побеждава, човек трябва да изпреварва противника най-малко с един ход. Елементът на изненада е гаранция за успех. Атаката от засада или даже в гръб не е подлост, а необходимост. Ако хванеш противника неподготвен, печелиш, ако си позволил да те въвлекат в престрелка, загубен си.

Пистолетът ТТ е безценен за внезапна атака от близко разстояние. Само пробивната му способност каква е! При начална скорост на куршума от четиристотин и двадесет метра в секунда той с лекота пробива бронежилетка с трети клас защита.

Никита зареди и трите пистолета, два от тях мушна на дъното на сака, там пъхна и гранатите.

Сега беше ред на дрехите. Сложи едни широки дънки, чифт австрийски обувки с дебела подметка, широк като чувал пуловер, от който не хвърчат пухчета или вълнени конци, плетена черна шапка и разбира се, топло яке от небоядисана естествена кожа. Не забрави да сложи и чифт кожени ръкавици, които също не оставят никакви улики.

Приготви и парите. Имаше само осем хиляди долара — остатъци от някогашното му финансово благосъстояние. Три хиляди щеше да даде на родителите си, а другите пет да остави за себе си. Беше им обещал половината от сумата, но все пак в момента той имаше по-голяма нужда от пари. Те осъзнаваха това много по-добре и от него самия.

От време на време поглеждаше през прозореца. Но не забеляза нищо подозрително. И на площадката на етажа всичко беше спокойно.

Преди да си легне, провери още веднъж дали са заключени резетата на бронираната врата, дали функционира бутонът за сигнализиране на полицията. Всичко беше наред.

Легна си в десет вечерта.

Много му се искаше на следващата сутрин да се събуди късно, в добро настроение и да не го мъчат лоши предчувствия. Тогава може би би повярвал, че не го застрашава никаква опасност.

Но уви, вътрешният му будилник го събуди в шест. Беше късна есен, навън все още беше тъмно. Но пред блока вече стоеше някакъв „Форд Скорпио“. Не го беше забелязал предишния ден. Бе застанал точно на място — пред изхода на двора. От колата се виждаха много добре всички входове на блока. Никой не би могъл да излезе незабелязано. Може би само ако се спусне с въже от четвъртия етаж от другата страна.

Ако знаеше със сигурност, че в онази кола седят враговете му, Никита най-вероятно щеше да направи точно това. Но първо трябваше да се убеди, а после да обмисли всичко много внимателно. Да разбере кой точно го преследва, да изясни съотношението на силите. И чак след това да променя местопребиваването си. Лесно щеше да си намери квартира. По-сложно бе да прецени какъв начин на живот да води на новото място: да чака ли с подвита опашка, или да крои някакви планове.

Той въведе в стаята си идеален ред, изми си лицето, закуси набързо в кухнята и предупреди родителите си, че тръгва. Започна да се облича. Обу дънки, обувки, риза, върху нея навлече бронежилетката и хубаво я затегна. След това нахлузи пуловера, якето, на главата нахлупи шапка. Взе хартиена пазарска торба. Пъхна в нея няколко книги за тежест, взе заредения пистолет и мушна ръката си вътре, като същевременно улови и дръжките на торбата. Метна сака с багажа на гръб, на лявото рамо.

Това е, вече можеше да излиза.

Слезе на двора. Спря за малко до уличната лампа. Запали цигара. Изпусна струйка дим и се насочи към изхода на двора. Но не към този, където стоеше форда, а към другия, предназначен за пешеходци, и после към пътеката между неговия и съседния блок.

Ако входът му действително е бил под наблюдение, нямаше как да е останал незабелязан. Оказа се прав. С крайчеца на окото забеляза от колата да слизат трима типове и бавно да тръгват след него. Единият пъхна ръка под дебелото си яке. Това е то, започна се…

Никита ускори крачка, мина бързо по пътеката между блоковете. Преследвачите му също закрачиха по-бързо.

Можеше да тръгне към трамвайната спирка, но той предпочете да поеме в друга посока. Насочи се директно към безлюдния в този ранен час парк. Вече не вървеше, а почти тичаше — все едно чак сега е разбрал, че го преследват, и се опитва да избяга. От време на време се озърташе уж изплашено назад. Всеки път виждаше преследвачите неотлъчно по петите си.

Небето ставаше все по-светло. Нощната тъмнина отстъпваше място на сутрешния здрач, но редките улични лампи по алеята все още не бяха угасени.

За сметка на това пътечката, по която сви, изобщо не беше осветена. Никита вече тичаше. Преследвачите му също се затичаха. Без да се обръща, той усещаше, че всеки момент ще започнат да стрелят. Все пак мястото бе съвсем безлюдно.