Владимир Количев - Брат, отмъсти за любовта

Премина към спринт и на пълна скорост влетя в една полуразрушена тоалетна. Прилепи се до преградната стена и притаи дъх. Чу приближаващите стъпки. И шума от тупването на пакета с книги. В ръката му остана само ТТ-то.

Последния път беше застрелял петима накуп — един голям бос и четиримата му телохранители.

Това беше отдавна. Преди сто години. Макар оттогава да бяха минали всъщност едва три дни.

Сякаш вече беше забравил цялата тази история, но се наложи да си припомни всичко отново.

Най-важното е изненадата. Най-важното е да изпревариш противника с един ход. Най-важното е да победиш.

Едната мутра влетя в тоалетната с голяма засилка и едва успя да вземе завоя. Никита му помогна да спре — съвсем равнодушно го простреля в главата. Примъкна тялото му към себе си, за да го използва като щит.

Вторият си изпроси олово в сърцето. Никита не искаше да го прави, но…

Третият успя да извади пищова си и почти го насочи към него. Но той го изпревари за части от секундата — напълно достатъчно за един изстрел. И мутрата го разбра.

С крайчеца на окото бабаитът видя приятелите му падат по-косени на мръсния под. Мозъкът му успя бързо да анализира ситуацията и да направи извода, че срещу него стои сериозен противник. Затова застина на място, когато Никита опря дулото в гърдите му, и даже престана да диша, а пистолетът се изхлузи от ръката му. Никита не бързаше да стреля.

— Виж ти! Позната физиономия!

Човекът наистина му беше познат. Беше същият, който предния ден го обвини за смъртта на приятелите си.

— Е, какво мълчиш! — попита Никита.

Бабаитът, изглежда, съвсем беше загубил дар слово. Целият трепереше от страх, зъбите му тракаха. Направо си беше глътнал езика.

— Мен ли преследваше, говедо?

Мутрата кимна утвърдително.

— Защо?

Онзи присви рамене, сякаш и сам не знае, но жестът му изглеждаше неправдоподобно.

— Не знаеш, така ли? Добре тогава!

Даде му да разбере, че ако не проговори, всеки момент ще натисне спусъка.

Онзи направо се затресе, краката му се подкосиха и се подпря с рамо на полуразрушената стена, само така успя да запази равновесие.

— Знам… — изрече с усилие.

— Е, говори!

— Ами… такова… натопиха те. Един вид, заради тебе са очистили Посечения…

— Посечения? Онзи с белега ли?

— Ъхъ…

— Кой ме накисна? Ти ли?

— Нее, не съм аз…

— Питам ти ли?

— Ама аз не исках…

— Не си искал, но са те принудили… Добре де, няма значение.

Никита следеше с едно око обстановката наоколо през процепа в стената. Засега всичко беше спокойно, любители на сутрешния крос тичаха в лек тръс в края на алеята, но никой не приближаваше към тоалетната.

— Посечения е имал групировка. По-скоро има… Нали така!

— Да…

— Колко момчета са?

— Ами… около двайсет човека ще има…

— С какво се занимавате? С рекет ли?

— Ами пазим „гърба“ на някои бизнесмени. Но не се занимаваме само с това…

— С какво още.

Онзи бе страшно наплашен и бе готов да предаде и майка си, и баща си без никакви угризения на съвестта.

— Ами с коли… С коли се занимаваме…

— Крадете ги значи. Кой зае мястото на Посечения?

— Валята… Но той не му е заместник, той по принцип си беше бос, бяха на равни начала с Посечения.

— Ами точно този Валята е очистил Посечения. А ти си му помогнал да прехвърли вината върху мен. Що ли не взема да ти видя сметката, гад такава!

— Недей, моля ти се!

— Ами всичко зависи от теб! Къде движи Валята?

— В смисъл?

— В коя кръчма можем да го намерим?

— Аа… Ами в „Рубинена звезда“.

В същия този миг от джоба на мутрата се чу пиукане на мобилен телефон.

— Валята ли звъни? — попита Никита.

— Той е…

— Ще трябва да говориш с него. Давай. Кажи му, че всичко е наред и че сте хванали момчето… И внимавай, една излишна думичка и край, дотук си!

Мутрата закима бързо в знак на съгласие, извади от джоба на якето си джиесема и го долепи към ухото.

— Да, Валя, всичко е на шест… Да, при нас е… Да, караме го… Е, хайде, чао засега…

Никита беше доволен от поведението му. Кимна одобрително и му взе телефона.

— Къде трябваше да ме закарате?

— Ами, в „Звездата“…

— Къде е това?

Мутрата каза някакъв адрес.

— Шофьорът знае ли го?

— Какъв шофьор?

— Ами онзи, който остана в колата.

— Ъхъ…

— Хайде, обади му се да дойде с колата до парка. Ще отидем да го посрещнем.

Онзи сякаш възкръсна от мъртвите. Лицето му мигом се просветли, вече нямаше и помен от бледостта му. Разбра, че му подаряват живота. После щеше да му мисли как да се измъкне.