Освен това му трябваха пари. Колкото повече, толкова по-добре. Или поне толкова, колкото да стигнат за обувки, джинси и риза. Нали не можеше вечно да ходи с войнишка униформа. Той отвори жабката, прерови я пипнешком, но в нея нямаше нищо друго, освен бутилка „Абсолют“. Водката изобщо не го интересуваше в момента.
Никита караше с висока скорост към Москва. Точно преди да излезе на околовръстния път, се сети за едно приятелче от казармата — Коля Корабльов. Колята. Добро момче. Живееше в Зеленоград 4 4 Град в Подмосковието. — Б.пр.
с родителите си, но имаше самостоятелна стая. Беше се уволнил половин година преди Никита. И много настояваше Никита да му гостува веднага щом се върне в Москва. Ето че сега имаше повод да го навести.
Когато пристигна в Зеленоград, вече беше вечер. Намери адреса, остави колата в един съседен двор за заблуда на противника, а самият той се насочи към блока на приятеля си.
Уви, не му провървя. Коля не си беше вкъщи. И родителите му също ги нямаше. Никой не отвори вратата.
Никита отново се запъти към колата. Трябваше да отиде другаде. Но къде? Това все още не му беше ясно.
Седна зад волана и в този момент се случи нещо съвсем неочаквано. Неизвестно откъде изведнъж се появиха две западни коли. Едната го подмина, влезе плътно до бордюра, спря, рязко даде назад и опря задницата си в неговата кола. Другата го притисна отзад. И тутакси отляво рязко заби спирачките още една — обикновена лада деветка.
Никита понечи да вземе пистолета, но от прозореца на деветката към него вече бе насочено дулото на картечен пистолет „Узи“. Той даже стисна очи в очакване на смъртната присъда. В тази ситуация му оставаше само едно — да чака куршум отсреща. И да се дърпа, и да не се дърпа — все тая, вече нищо не може да се направи. Бе загубил играта по всички показатели.
Но никой не натисна спусъка. Дясната врата на деветката се отвори и от нея излезе мутра с габаритите на Херакъл. Той сграбчи Никита за яката на куртката и го измъкна от колата като перце. Набързо го претърси и без капка злоба го попита:
— Е, какво, налудува ли се, войниче?
— Дръж се по-учтиво с него, Мошеник! — чу се нечий тих, но звънък глас.
Никита обърна глава назад и видя спортен тип мъж на около тридесет години с хищнически поглед. Усмихваше се, но от усмивката му лъхаше студ като от арктичен вятър. До него стоеше още една горила.
— По-учтиво, Мошеник — със сарказъм в гласа повтори мъжът. — Той познава много големи босове. Коля Белязания например.
— Да вземем да го дамгосаме, а? — иронично се подсмихна мутрата. — И той ще стане белязан, а, Капитане?
— Е, хайде, стига, момчето като че ли не е лошо. Просто се е оказало на неподходящото място в неподходящото време.
Мъжът, когото нарекоха Капитана, внимателно се вгледа в Никита и отново му се усмихна. Но погледът му както и преди беше смразяващ.
— Хайде да отидем в колата, там ще поговорим — каза той и посочи своя мерцедес 300.
— За какво ще говорим? — попита Никита.
— Има за какво… Е, не се бой де. Не се страхувай от моите момчета. Ако не те прибера, ще ме разфасоват направо. Не ми ли вярваш?
— Вярвам ти.
— Какъв е проблемът тогава?
В купето на мерцедеса беше доста просторно и комфортно. Миришеше на кожа, скъпи цигари и прохлада. Ето това е хубав живот. Колата потегли леко и плавно излезе на шосето.
— Обидил си нашите момчета — каза Капитана, гледайки през прозореца. — На Поляка си му счупил челюстта, и Клюна си напердашил. Лоша работа. А после отново сте се спречкали с Клюна. Добре че не си го застрелял поне.
— Как ме открихте?
— Ами колата е с джи пи ес устройство. Не загря ли веднага?
— Не.
— По принцип е трудно да се измъкнеш от нас. Схвана ли поне с кого си имаш работа?
— С мафията.
— И така може да се нарече. Какви са тези толкова страшни Колята и Толята, с които си плашил Клюна?
— Сиромах човек — жив дявол, нали знаеш.
— Изпързалял си значи, Клюна, избудалкал си го. Сече ти значи пипето на тебе… Това е добре. Лошо е, че си стрелял по него.
— Стрелях над главата му.
— Забил си два куршума в една и съща точка и си съсипал анцуга на Петър, направил си го на решето. Къде се научи да стреляш така?
— В казармата. Служих в Заебкалието…
— Искаш да кажеш в Забайкалието?
— Е, зависи кой как ще го нарече.
— Ама ти си бил и шегаджия, а!
— Не съм го измислил аз, в казармата го чух.
— Е, служил си във въпросното Заебкалие, а после?
— Бях в обслужваща рота на стрелбище. Началникът на оръжейния склад не беше стипца. Не се скъпеше за патрони — с цели сандъци ни снабдяваше. Упражнението вече е свършило, а патроните — с лопата да ги ринеш. Пък с оръжието нали трябва да се стреля… Точно тогава в действие влизахме ние. Едва ли не всеки ден унищожавахме по около двадесет пълнителя с автоматите. А на мен ми беше по-присърце пистолетът. И с пистолет ми даваха да стрелям до насита. Така ръката ми стана много точна.
Читать дальше