Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Недей да правиш глупости, момче. Ще те намерят и вдън земя да се скриеш.

— К’во?! — намръщи се бабаитът. — К’ви ги дрънкаш, бе?

— Не се отваряй много, ясно ли е? — атакува го Никита. — Коля Белязания познаваш ли го?

— Неее…

— А Льончик Панталеймонов знаеш ли го?

— Ама к’ъв ти е проблемът? — започна да става все по-неуверен братокът.

— А Вася Папуняка? А Гена Къртицата? А Толя Черния?

Навреме се сети Никита и за един филм.

— А Едик Хачатуров знаеш ли го?

— Добре де, к’ъв ти е проблемът? — съвсем загуби самообладание бабанката. — К’ви са тия типове?

— Тези типове са от точните, нали ме разбираш? От големите авторитети са, сещаш се, нали? Само да дрънна един телефон на Толята и той веднага ще ми прати бригадата си. А на тебе, педал такъв, ще ти размажат топките по асфалта.

— Е, що веднага не каза, че познаваш Толята. — Мутрата много бързо започна да омеква.

Междувременно Никита беше успял да се изправи на крака.

— И Льончик познавам…

— И Льончик — замислено кимна бабанката.

— И Колята…

— Да, момчетата са от големите, спор няма.

— Нали това ти казвам.

Никита рязко скочи към мутрата. С едната ръка го хвана за китката, в която държеше пистолета, отклонявайки дулото встрани, а с другата му го изби и го изрита по капачката на коляното.

— Аа! — изстена оня.

Никита веднага легна на земята и сграбчи пистолета. Петлето щракна — пистолетът вече беше готов за стрелба. Насочи го към мутрата.

— Ей! К’во правиш, бе?! — изрева той.

Страхът надделя над болката и той много бързо забрави за капачката на коляното си. Единственото, за което мислеше в момента, бе как да си спаси кожата. Погледна към приятелчетата си, но те с нищо не можеха да му помогнат — нямаха оръжие. Стъписано наблюдаваха случващото се отстрани.

Мутрата започна бавно да отстъпва назад, блъсна се в едно дърво и спря.

— Недей така! — изпелтечи изплашено.

Лицето му побеля като платно.

— Разтрепериха ли ти се мартинките от страх, а? — злорадо попита Никита и насочи пистолета в челото му.

— Слушай, брато, нали и аз познавам Коля Белязания…

Мутрата вече се чудеше какво да измисли, за да се спаси.

— Ами браво на тебе!

Никита натисна спусъка. Чу се оглушителен гръм. Куршумът беше продупчил брезата на сантиметър от главата на мутрата.

— Ама недей така! — вече хленчеше онзи.

Отново се чу изстрел и отново куршумът се заби на същото място над главата на мутрата.

— Добре де, живей — каза му Никита. — Имаш късмет, че съм добряк. — И изведнъж ревна страшно и властно: — Лягай долу веднага! — Мутрата се просна на земята като подкосен. — А вие, говеда, какво зяпате! Долу веднага! — обърна се към приятелчетата му.

Онези го погледнаха недоволно, присвиха рамене от недоумение, но не се възпротивиха. Вярно, изпълняваха командата някак вяло, без особен ентусиазъм, и се наложи Никита да натисне спусъка още няколко пъти — съсипа анцуга на единия, първо простреля левия му крачол, а веднага след това и другия.

Мутрите си глътнаха езиците. Даже не бяха предполагали, че някой може да стреля толкова точно с пистолет, още повече с ТТ, даващ големи отклонения при стрелба.

Никита бавно се приближи към колата и седна зад волана. Ключовете бяха на таблото. Досега не беше карал западна кола, но за сметка на това се справяше доста добре с таратайките родно производство. Баща му някога имаше волга.

Беемвето запали веднага. Моторът му мъркаше като коте. Колата потегли плавно и тихо. Чу се само дрънченето на падащите от капака кутийки бира, а също и разярените викове на мутрите подире му.

— Говедо!

Но не можеха да го стигнат.

Никита излезе на магистралата и веднага забеляза табелата — околовръстен път след два километра. Виж ти, колко далече от Москва го бяха закарали. Точно така, мутраците са искали да го очистят. Само че им излезе крива сметката. Трябваше да им свети маслото.

Никита се замисли. Да, май наистина трябваше да им види сметката на всичките. Трябваше да им тегли по един куршум в челото, да закопае телата, да изгори колата или да я скрие някъде на затънтено място. Разбира се, щеше малко да се поизпоти, но затова пък щеше да потули работата. А сега ще го търсят. И сигурно ще го намерят. А следващия път едва ли ще му провърви отново.

Едно е обаче да стреляш по мишени, а друго по живи хора. Сърце нямаше да му даде да убие човек.

А сега какво? Да се върне вкъщи, не може — там ще го чакат мутрите. А и какво домашно огнище беше това с родители алкохолици и пиянски сбирки. Но къде да отиде? На кого му е притрябвал точно той? На никого. Имаше роднини, но те не го очакваха с отворени обятия. Пък и мутрите можеха да открият координатите им, а това са излишни неприятности: за Никита — големи, за роднините му — не чак толкова, но както и да го погледнеш — нищо добро.