Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Какъв експеримент?

— Нали уж се беше обкръжил отвсякъде с мутри. Ама къде си тръгнал бе, балък, да ни се ежиш на нас!

Чугунов потиснато мълчеше. А и какво можеше да каже в своя защита? Нали загуби играта по всички показатели.

— Накратко, сега боят няма да ти се размине. Ще те заболи, може и ритници в корема да получиш! — предупреди го Вовата и така го прониза с железния си поглед, че онзи чак се препоти от страх. — А може би не трябва да го правя?

— Не трябва — изхленчи Чугунов.

— Може би трябва направо да ти видя сметката!

— Недей така бе, човек… — съвсем се сви онзи.

— Искаш да живееш значи… Добре де, ще ти дадем още един шанс.

— Какво трябва да направя? — Чугунов разбра, че не се шегуват и никой няма намерение да се пазари с него.

— Да ми върнеш апартамента — намеси се Никита.

Личните му интереси бяха над интересите на групировката. И той не криеше това от никого.

— Че това е лесна работа — сякаш с облекчение въздъхна Чугунов. — Можеш направо сега да се нанесеш.

— А документите?

Никита имаше предвид фалшификатите. Тъй като с оригинални Чугунов нямаше как да се сдобие.

— Абе нямам никакви документи… Нищо не успях да направя…

— Ами чудесно тогава. Да продължим нататък. Още сега ще отидеш в районното и ще оттеглиш показанията си. Не обвиняваш за нищо Витал, ясно ли е?

— Да, да, разбира се… Ще направя всичко както трябва…

— А за да не решиш да ни преметнеш, ще вземем с нас дружките ти. Този Кримов и… как беше другият… А, да, Зъбов. Те ще останат заложници. Ако не направиш това, което трябва, ще им теглим ножа.

Вовата говореше доста убедително. Чугунов го слушаше с голямо внимание. Като че ли всичко му беше ясно.

Чугунов гледаше втренчено в една точка на стената. Никога досега не беше претърпявал подобен разгром.

Тези мръсници на практика съсипаха бизнеса му. Като на шега вкараха в малкия си джоб мутрите му, а сега на всичко отгоре му взеха и Кримов, и Зъбов…

Но да не си въобразяват, че ще успеят така лесно да го пречупят!

Няма да промени показанията си. За нищо на света!

Вече се бе свързал по телефона с Гърлето. Накратко, описа му с намеци ситуацията. Вечерта щяха да се срещнат в един ресторант. Ще си поприказват, ще си спомнят за хубавото старо време, а след това ще обсъдят този въпрос.

В най-близко бъдеще черняевските мутри ще си имат много проблеми. Хич няма да им е до Чугунов.

А Кримов и Зъбов? Че то и без това трябваше да се отърве от тях.

„Ето, виждаш ли, че няма нищо страшно, само рокличката поизмачка малко…“

Вовата беше в прекрасно настроение. Той издекламира фрагмент от едно игриво цинично стихче с широка усмивка на сияещото си от задоволство лице. Никита имаше чувството, че всеки момент бузите му ще се пръснат от смях.

— Кого имаш предвид? Нас или Чугунов? — попита Никита. — Лично на мен нищо не ми се е късало и не ми се е мачкало.

— А и не си се страхувал от нищо — закима му одобрително Вовата. — Ник, ти, верно, си умно копеле. Направо му разказахме играта на Чугунов, а?

— Още не сме.

— Абе ще си промени показанията той.

— Може би. А може и да не го направи.

Имаше нещо съмнително в поведението на Чугунов. Уж се съгласи с предложението им, но като че ли имаше нещо съвсем друго наум. За какво ли мислеше? Каква ли подла мисъл се беше зародила в главата му? Този изрод явно е намислил нещо.

Преди да даде отговор, Гърлето много съсредоточено се вгледа в Чугунов, сякаш се опитваше да прочете мислите му.

— Значи, казваш, Капитана и Бичмето яко са го загазили.

— Да, доста — кимна му утвърдително Чугунов. — Смело можем да жънем техните ниви.

— Абе то не е проблем да налетим на сирачетата… Но Капитана и Бичмето имат здрави връзки с мафиотите от старата гвардия. Те спазват законите на мафията. И нашите момчета ги спазват. Въпреки че… Въпреки че всичко това е отживелица вече. Слушай, а теб защо никой не те подкрепи? — неочаквано попита Гърлето.

— В смисъл?

— Ами, казват, че си си имал гръб. Бил си към стария бос Челентано.

— Аа, ти за това ли говориш! — Чугунов с голямо усилие си придаде равнодушен вид. — Ами него никакъв го няма. Изчезна някъде този Челентано.

— Абе чух аз… А къде е изчезнал? — Гърлето се опита да надникне в душата на Чугунов с проницателния си поглед.

— Че аз откъде да знам? — започна да се върти неспокойно в креслото Чугунов.

— А кой знае тогава?

— Ти пък намери кого да питаш…

— А аз си мислех, че ти знаеш. — Гърлето вече го въртеше на шиш.