Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

Само че онези, кой знае защо, даже нямаха намерение да падат. Целите бяха на решето от куршуми, но сякаш бяха като приковани към столовете. И неизвестно защо, не прокървиха. Само се разлетяха навсякъде парчета от стара жълта вата… Ами че това не са хора! Това са кукли!

Убиецът тъкмо започна да разбира каква е работата, когато в гърба му, между лопатките, се опря нещо твърдо. Явно дуло на пистолет. Той неволно изпусна оръжието. Заглъхна и автоматът на партньора му.

— Заснех го! — чу той над ухото си нечий подигравателен бас.

В помещението бавно, като зомбита, влязоха неколцина бабаити. Единият държеше видеокамера. Излиза, че всичко е заснето.

— Анатолий Михайлович! Има колет за вас.

Интеркомът изкривяваше гласа на секретарката, но предаваше точно и най-малките нюанси на интонацията й. Усещаше се, че Зиночка е силно разтревожена от нещо.

— Къде е? — Вълнението й се предаде на Чугунов.

— При мен е.

— Нали не си го отваряла?

— Не съм.

— Разкарай го някъде. Махни го!

— Къде?

— Изхвърли го през прозореца!

Секретарката направи каквото й беше наредено — изхвърли пакета през прозореца. А не след дълго с него се заеха експертите. Изсипаха всичко от него и го сложиха на масата пред Чугунов.

— Какво е това? — попита той, посочвайки някакъв окървавен парцал в найлоново пликче.

— Това са уши — отговори му Зъбов.

— Какви уши?

— Човешки.

— Чии са?

— Засега не е известно. Може тази касета да внесе малко яснота по въпроса.

Видеокасетата даде обяснение на всичко.

На нея се виждаше много ясно как двамата убийци бързо нахлуват в кафенето, бързо и ловко насочват автоматите и веднага ги пускат в действие. Само че изпразват пълнителите не по Вовата и Никита, а виждат сметката на някакви кукли.

— Всичко е ясно — блед като платно промърмори Чугунов. — Това са техните уши.

— Мислиш ли, че са ги убили? — попита го Зъбов.

— Много е вероятно. Така или иначе, тези говеда пак ни изиграха.

— Не трябва да подценяваш противниците си.

— Да, не са за подценяване. Сече им пипето. Но нищо, знам какво ще направим.

Чугунов също не беше вчерашен. Имаше резервен план.

Тежкарският джип „Мицубиши Паджеро“ рязко заби спирачки пред някакъв пететажен блок. От него изскочиха четири момчета с квадратни глави, мрачни погледи, подстригани тип „канадска ливада“. Бабичката пред входа чак се прекръсти, когато минаха покрай нея.

Те влязоха в блока и се качиха на петия етаж. Позвъниха на мръсна олющена врата.

— Кой е? — чу се женски глас отвътре.

— Изпраща ни Никита… Помоли да ви предадем…

— Да, да, идвам, минутка само.

Водачът на канадските ливади изгледа подчинените си с тържествуващ поглед. Ето, демек, колко лесно ги надхитрих балъците.

Една след друга изщракаха бравите на вратата. Тя леко се открехна, но не се отвори докрай. Жената май изчезна някъде. Може да е отишла в кухнята, да изпържи малко палачинки за скъпите гости?

— Давай! — изграчи водачът на канадските ливади и помете вратата на пътя си.

Задачата му бе да се изсипе с цялата си група при родителите на някой си Никита. Да ги хванат, да ги завържат и да ги отвлекат. А освен това нямало да е лошо да забършат носа на сополанкото, който тича след тях като детегледачка.

Той влетя като хала в апартамента, но успя да направи само няколко крачки и замръзна на място. Директно срещу него бяха насочени дулата на няколко пушкала едновременно — няколко пистолета и един автомат, и го гледаха доволните физиономии на няколко печени момчета. Един, двама, трима, четирима, петима… Останалите канадски ливади зад гърба му също замръзнаха на място.

— Е, к’во, изроди, гипсирахте ли се? Изцапахте ли гащите от страх? — чу се гръмовит смях. — Я бързо всички на земята, помияри такива!

Дулото на пистолета се опря директно в челото на водача на канадските ливади. Той облещи очи от страх и се строполи на земята като чувал с картофи — един мощен удар по врата го парализира, усети как губи съзнание и с тътен в ушите пропада в черна спираловидна дупка.

— Какво, още четирима ли загубихме? — Чугунов беше извън себе си от ярост. — Че аз и вас, говеда такива, ще ви затрия сам накрая!

Щеше да изяде с парцалите помощниците си Кримов и Зъбов.

— Слушай, бе — не издържа Кримов, — не ти ли се струва, че прекалено много си позволяваш? Ние да не сме ти някакви помияри, че да ни крещиш така? Какво си зинал с тая уста?

Чугунов разбра, че наистина е прекалил, и реши да отстъпи.