Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

Само след половин час бензиностанцията беше плътно обкръжена от милиция. Специалистите от федералната служба пристъпиха към издирване на взривното устройство. Но така или иначе, не обезвредиха никакво взривно устройство по простата причина, че такова изобщо нямаше.

Не след дълго отново постъпи обаждане, че на същата бензиностанция е заложена мина. Същият сценарий се повтори отново.

На осмото по ред обаждане нямаше никаква ответна реакция от страна на органите на реда. И на милицията, и на федералните им стана ясно, че някакъв злосторник се опитва да парализира работата на бензиностанциите на фирма „Зареждане — сервис“. Те направиха всичко възможно, за да заловят въпросния злосторник, но всичките им усилия бяха напразни. Успяваха само да проследят местата, от които постъпват обажданията. Но нито веднъж не им се усмихна щастието да заловят на място самия телефонен терорист. Или милицията пристигаше прекалено късно, или самият злосторник изчезваше прекалено бързо.

Никой не реагира и на деветото обаждане. А трябваше. На сто метра от бензиностанцията избухна бомба със средна мощност. Нямаше пострадали. Но фактите са си факти — заплахите не бяха напразни и взривът беше осъществен. И вече никой не смееше да игнорира подобни обаждания със заплахи. А такива имаше все по-често и по-често…

— Това е пълна слободия! — избухна Чугунов.

Вече два дни фирмата му търпеше големи загуби. И това беше само началото. Първо имаше пожар, после взрив близо до бензиностанцията. Жертви и големи поражения нямаше, но вече цяла Москва знаеше, че бензиностанциите на фирмата му са зона с повишена опасност. Все по-малко коли спираха за зареждане там. А ако това продължеше така и занапред, то съвсем скоро щеше да фалира…

— Трябва да се направи нещо! — крещеше Чугунов ту на Кримов, ту на Зъбов.

— Първо трябва да разберем кой има пръст в тая работа.

— Че то е ясно като бял ден, че черняевските мутри ми правят мръсно — разярено каза той.

— Трябва да им потърсим сметка — реши Кримов.

— Как? Как, питам те! Като им нарочим среща ли? За да ни покажат среден пръст. Остава ни само едно. Все пак имам едни момчета… Зъбов, решен ли е проблемът с пушкалата?

— Да, получих стоката.

„Стоката“ бяха шест автомата „Калашников“ от калибър седем шестдесет и две. Доста парички бяха хвърлени за тях. Но без такова оръжие бяха за никъде. Не можеха да използват законните си пистолети, защото бяха регистрирани в МВР и им беше направена стандартната балистична експертиза.

— Страх ли те е? Ама честно!

— Ами, честно казано, да. Но не много.

— Не се бой. Елементарно е. Нахлуваш в кафенето, вземаш обекта на мушка, автоматът ти е зареден, натискаш спусъка и това е.

— На тебе ти е лесно, нали си бил в Афганистан.

— Вярно е, доста народ съм избил. И ти ще се научиш. Виж, най-важното е да не губиш самообладание.

Мъжът, на около тридесет години, изглеждаше съвсем спокоен — жестовете му бяха отмерени, погледът — мъдър. Само че вадеше една след друга цигарите от кутията. Прекалено много пушеше. Веднага се забелязваше, че е много напрегнат.

Другото момче не пушеше. Но си личеше, че се притеснява много повече.

— Май че са те — каза по-възрастният.

От прозореца на колата той видя, как към кафенето се приближи кола. Спря директно пред входа. От нея слязоха някакви типове и с бърза крачка влязоха вътре.

— Те са — кимна утвърдително по-младият. — Хич не са глупави, да знаеш.

— Вярно, не са. Не можеш току-така да ги спипаш някъде на улицата. Така че действаме по плана. Абе не се притеснявай толкова, всичко ще е окей.

Бяха им поръчали ликвидирането на две авторитетни мутри от една противоборстваща групировка. Наемните убийци не се интересуваха особено за какво са прочели присъдата тези двама нещастници. Щом са им платили — по осем хиляди долара на калпак, значи са длъжни да си отработят хонорара.

Казаха им, че няма от какво да се страхуват. Групировката била доста уязвима. Двамата нарочени се движели без охрана. Хранели се сами в кафенето. Не се допускали никакви случайни клиенти — дали защото им пречат, или защото се страхуват, че сред тях може да има някой наемен убиец…

— Да тръгваме!

Убийците слязоха от колата и се насочиха към кафенето. На входа никой не ги спря. На една маса вътре, с гръб към тях, седяха ония двамата.

По-възрастният пръв вдигна автомата и натисна спусъка. Другият също не се изложи. Закъсня само секунда, но отправи дълъг картечен откос по мишените.