Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Честно казано, не съм се интересувал толкова подробно.

— А трябваше. Ами кой тогава ръководи нещата сега?

— Май Гирата се прави на шеф.

— Ама нали ченгетата го окошариха.

Никита разказа на Вовата за ареста на Гирата. Но премълча, че лично той има голяма заслуга за това.

— Добре де, ще видим на място.

Наближиха ресторанта, в който Капитана и Бичмето обичаха да разпускат. Кръчмата беше нещо като щабквартира на групировката.

Нищо не се беше променило в нея, откакто бяха прибрали Капитана и Бичмето. Може би само това, че местата на босовете сега бяха заети от някакви непознати момчета. Трима.

— А, Джина! — позна единия Вовата.

Той се приближи до масата им с бавна и небрежна походка и също толкова небрежно даде на всеки по една лапа.

— Вова, ти ли си бе, човек?! — възкликна, сякаш много изненадан от появата му, бабаитът по прякор Джина.

Вовата беше напрегнат. Но това го забеляза само Никита. Изглежда, се страхуваше, че всеки момент могат да му кажат директно в очите страшната присъда.

— А ти к’во си ме зяпнал така? — изгледа го с пренебрежение Вовата и без да попита, седна на един от свободните столове. — К’во, да не видя призрак?

Придавайки си важен вид, той извади от горния си джоб кутия марлборо, тръсна една цигара и я захапа. Но никой не се натисна да му даде огънче. Наложи се да си запали сам. Никита помести един стол до масата и също седна, но не кръстоса крака — тази поза не беше удобна за бърза реакция и заемане на бойна стойка. Че кой ги знае как ще се държат тези момчета.

— Абе не видях призрак, ама казват, Вова, че те е отнесло течението…

— В смисъл?

— Ами веднага щом са те пуснали, си се покрил някъде.

— Имах си работа. Каква, не те засяга. Ясно ли е?

— Е, какво ми се пениш сега…

— К’во каза, я повтори!

Вовата налетя на Джина като хала, повали го на земята заедно със стола. Притисна гърдите му с коляно и му заби един юмрук в лицето. Приятелчетата не се осмелиха да му се притекат на помощ. Все пак Вовата не беше някакъв сульо, а и Никита всяваше респект с външния си вид.

— Няма да ми говориш така, разбра ли! — заплашително каза Вовата, стискайки го за врата. — Боклук нещастен, ето какво си! Не ми се прави на голяма работа, бияч смотан, да не те направя на кайма набързо.

— Абе стига бе, човек, к’во ти става! — опитваше се да се измъкне от здравата му хватка Джина.

Вовата стана от него и се върна на мястото си.

— Хайде, сядай и ти — каза му Вовата. — Трябва да поговорим.

Той явно се чувстваше господар на положението и Джина го прие като факт.

— Така ли? — наостри уши той.

— Кой замества Капитана?

— Аз.

— А преди това?

— Гирата.

— Нямаше ли кой друг?

— Ами нали всички големи ги прибраха… А Гирата нали уж също е от тях…

— Уж — ехидно се подсмихна Вовата. — Ти също ли се водиш от големите?

— Ами момчетата ме уважават — замрънка Джина.

— И Капитана те е оставил да контролираш нещата след Гирата. Личен разговор ли имахте по този въпрос?

— Ами Капитана и Бичмето ми пратиха бележчица. Казват, един вид, дръжте се момчета… А пък останалите решиха, че аз трябва да ръководя всичко.

— А колко човека останахте?

— Абе шепа хора сме…

— По-точно?

— Ами около двадесетина момчета ще има.

— Събери всички.

— Няма как да стане — смутено промърмори Джина.

— Защо? — намръщи се Вовата.

— Почти половината се покриха някъде.

— Някъде ли? — презрително се усмихна Вовата. — А ти за какво си тука бе? Защо си позволил да се покрият? Добре де, колко човека можеш да събереш?

— Ами около десетина…

— Какво правят в момента?

— Организирах патрул. Обикаляме обектите.

— А ти защо си тук? Защо не наглеждаш обектите?

— Ами нали и тук трябва да има човек…

— Ами да си беше стоял сам тука. А тези двамата биячи можеше директно да ги пратиш при останалите.

— Ама момчетата се справят чудесно и сами, сериозно…

— Какво, нямаше ли нападения от други групировки?

— Не.

— Какво искаш да кажеш, че никой не се е опитал да ни вземе обектите?

— Не, изобщо никой не е припарил.

— Това е като затишие пред буря. Задължително някой ще ни налети — реши Вовата. — Момчетата се броят на пръсти. Е, нищо, ще се отбраняваме някак.

Сякаш бе предчувствал, че ще се случи нещо. Още не беше поръчал на сервитьора, вратата на ресторанта се отвори с гръм и трясък, в залата влязоха шестима мутри и бавно и тежко се насочиха към него, поклащайки се.