Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Кой те изпрати? Капитана ли? Бичмето? Или Витал?

— Те не знаят нищо. Само аз знам. Защо го направи?

На Никита много му се искаше да получи потвърждение на догадката си. В такъв случай щеше да има още един коз срещу Чугунов.

— Брат, ами… пречупиха ме — тежко въздъхна Вовата и наведе глава. — Първия път не им се дадох. Но вече бях на границата. Не можех да изтърпя същото още веднъж… Измъчиха ме гадните ченгета… Е, какво ме гледаш, хайде, стреляй!

— Братле, ами че аз даже пистолет нямам, как да стрелям…

Чак сега Вовата отвори очи и разбра, че Никита наистина няма пистолет.

— Защо си без пистолет? Нали си дошъл да ме очистиш.

— Занасяш ли се с мен? Защо ми е да те ликвидирам? Мен не си ме предавал.

— Ами да, не съм. — Погледът на Вовата постепенно започна да се избистря.

— Но виж, Гирата ме предаде. Направо ме натопи. Хвърли ме в ръцете на ченгетата. А пък те така извъртяха нещата, че Капитана и Бичмето да си мислят, че аз съм предал цялата групировка. А може пък ти да си насъскал ченгетата срещу мен?

— Как бе, моля ти се?! Аз нямам пръст в тая работа, честен кръст… Слушай, ти как изобщо ме намери?

— Хайде да не говорим за това сега. И по принцип, хайде да забравим за твоята издънка. Аз ще си мълча. Гроб съм, честна дума.

— К’во, верно ли няма да кажеш на никой?

— Давам ти мъжката си дума.

— Е, добре тогава… Защо тогава дойде?

— Страхувам се да не ти се случи нещо.

— К’во? — настръхна отново Вовата.

— Ами ако още някой разбере за твоята издънка… Нали ще те загробят.

Вовата мълчеше потиснато.

— Накратко, има един изход.

— Наистина ли?

— Трябва да стъпим на гушата на Чугунов.

— С кого?

— Ами ти, аз… Има и още едно момче.

— Познавам ли го?

— Виждал си го. Свястно момче е.

Никита имаше предвид Артьом.

— Че ще го нагърбим, лесна работа, ама каква е идеята? Да му предложим гръб ли? Че той е голтак…

— Той вече си има свой гръб. Направил си е групировка. От силовите. Сега си има свои мутри, ербап момчета.

— Ама той май верно бръщолевеше нещо, че преди време е рекетирал балъците — сети се Вовата.

— Ами смятай, че се е върнал към миналото си.

— И ние ще го притиснем. Тримата ли? Нещо не мога да схвана…

— Малко сме — кимна му Никита. — Но трябва да го притиснем. Яката да го притиснем, да му стопим лагерите.

— И от к’ъв зор?

— Защо, мислиш, ни прибраха ченгетата? Чугунов ни е натопил. И не стига това, ами ченгетата обвиняват Витал за всичко. Един вид, Витал го изнудвал за пари. С една дума, на всяка цена трябва да принудим Чугунов да се откаже от показанията си.

— Ясно — кимна одобрително Вовата. — Веднага да беше казал! Но нали той си има своя групировка. Казваш, печени били.

— Нали ти казвам, на всяка цена трябва да го огънем. На карта е поставена репутацията ти — използва коза си Никита. — Помисли си само как ще започнат да те уважават момчетата, ако успеем да изиграем хитро тази комбинация.

— Да, наистина много ще ме уважават — съгласи се бързо Вовата. — И казваш, ще изляза сух от водата…

— Много вероятно.

Никита не го твърдеше със сигурност. Кой знае дали групировката ще му прости наистина предателството. Едва ли… Въпреки че всичко се случва.

— Но ти няма да ме издадеш, нали?

— Нали ти казах, гроб съм.

— С една дума, друг избор нямам. Добре де, ще си стягам багажа за столицата.

Пристигнаха в района си в Москва с колата на Вовата — лада деветка с цвят на мокър асфалт. Беше новичка и доста пъргава. Зад волана седна Никита. Вовата не можеше да кара, защото още от сутринта си беше дръпнал, и през целия път до града продължи да се налива.

— Това е нещо като допинг — обясняваше той на Никита. — Предстоят ни важни разговори, а ся, нали ме разбираш, мога да рекетирам само ако съм се подкрепил…

Вовата се срамуваше. Чувстваше се предател. А пък сега трябваше да се държи на ниво, да вдъхва респект. С една дума, трябваше да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Ето защо така усилено надигаше бутилката. А може пък угризенията на съвестта да са само повод за напиване…

— Един вид, така се зареждам със спортна злоба — продължи той.

Ето ти още един философ. Никита се подсмихна под мустак. Прави му чест, че съвсем не изглежда пиян. Злобен? Да. Самонадеян? Да. Но не и пиян. И разсъждаваше много трезво.

— Разбрах, че ченгетата не са прибрали всички момчета.

— Да бе, оставиха, за разплод да има…

— Да ти кажа, според мен биячите продължават да контролират основните ни райони.