Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Да не мислиш, че той означава нещо за мен? — направи кисела гримаса Никита.

— За мен би означавал много — без да се поколебае, заяви Артьом.

— Така ли? Така ли мислиш наистина?

— Ами да!

Прекалено голям философ беше това момче. И точно в това беше глупостта му. Приискало му се да усети тръпката да е мафиот. За което Никита хич не го беше еня. Докато за него в това беше смисълът на живота.

И можеше да се присмее на Артьом, но не му беше до това сега. Изведнъж му дойде наум една идея.

— Значи се правиш на мутра, а? Стиска ли ти тогава да му налетим на Чугунов? Направо сега. Ти и аз, само двамата.

— Ник, само кажи бе, човек! — Гласът на Артьом даже не трепна.

Да, наистина е маниак на всичко гангстерско. Пълен маниак.

— И ще ти кажа. Само че малко по-късно.

Никита в никакъв случай не идеализираше мафиотския начин на живот. Напротив, даже му се гадеше от него. Но имаше принцип — щом си се хванал веднъж на хорото, ще го играеш до край. И ще го изиграе до край, задължително ще го изиграе. Ще постигне своето. Ще го научи този Чугунов, ситно-ситно ще му заиграе той по свирката.

— Казваш, че с мангизите нямаш проблеми…

— Щом го казвам, значи е така.

— Това е добре. А какво ще кажеш да ми дадеш назаем, да кажем, около двеста долара?

— Абе нямаш грижи!

— А сега може ли?

— За какво говорим изобщо?

— Е, благодаря ти, братле!

Идеята, която току-що му беше хрумнала, прерасна в цял план. И Никита беше готов веднага да се заеме с осъществяването му. Но първо трябваше да се изкъпе, да се изпере, да си почине, а утре пак ще се залови за работа…

Намираше се в Тулска област, пътуваше към село Кутово. Кандилкаше се в един раздрънкан автобус, който едва креташе по някакъв забравен от бога разбит път. Наоколо — само прах, жега, задуха. А на това отгоре и цялото возило се тресе.

Никита беше безкрайно изтощен, докато стигна до мястото.

Отне му цяло денонощие, за да разбере къде живее бабата на Вовата. Не беше много сигурен, че ще успее, но му провървя. А може пък да е проработило шестото му чувство.

Възможно е да пропилява ей така на вятъра заложбите си на частен детектив. Забаламоса родителите на Вовата, размъти им акъла и майка му, без да се усети, се изпусна за адреса на бабата. А родителите на баща му бяха от Москва, така че веднага отпаднаха като вариант.

Само че дали наистина Вовата е при баба си на село? Ще е жалко, ако не е така… Много му трябва Вовата сега. Трудно би се справил без него.

Завари Вовата на една пейка. Седеше в компанията на селските ергени и моми пред къщата на съседите. Наблизо беше паркирана новичка лада деветка, а от нея гърмеше музика. Вовата се беше надул като балон, обясняваше нещо разпалено, ръкомахаше. Момчетата го слушаха с отворена уста, а момичетата направо си бяха глътнали езиците. Отгоре на всичко едната от тях се беше увесила на врата му. Беше сложила длан на коляното му и постоянно приплъзваше ръка към дюкяна му. Ами че как иначе, нали е първи ерген на селото.

Никита се приближи незабелязано. Не защото беше невидим, а просто така стана.

— Здравейте, момчета! — каза високо той.

Вовата чак подскочи от изненада.

— Ти тук?! — ококори се насреща му изплашено.

— Изненадах те, нали? — Никита се ухили до ушите.

Но Вовата не го разбра правилно.

— Чакай малко, аз ей сега… — Той започна плахо да отстъпва назад към портата. — Ей сега…

Отвори я и дим да го няма през двора на съседите.

— Абе какво ти става бе, брато?

Доста озадачен от реакцията на Вовата, Никита веднага се юрна след него.

Опитваше се да му избяга през градините, само че не тичаше много бързо. Явно се беше пристрастил към домашната водчица и я започваше отрано. Трудничко му беше да тича.

Прескочи една ограда и се насочи към някакво езеро. Никита даде още газ и в крайна сметка Вовата разбра, че няма да може да му избяга. Той изведнъж спря и се обърна към преследвача си.

Дишаше тежко, в очите му се четеше отчаяние на обречен.

— Е, защо не стреляш, брато? — попита почти разплакано.

— Абе ти да не си превъртял тотално бе, брато? — каза Никита, завъртайки пръст до слепоочието си. — Да не те държи още алкохолният делир?

И в този момент започна да схваща каква е работата. Вовата се страхуваше от него, наистина. И то не просто така, а направо умираше от страх. В лицето на Никита той виждаше възмездието. Но за какво? Възможно ли е да е заради предателство?

Да, сигурно е това. Вече е ясно защо Светлов знаеше къде се крие. Уж случайно се изпусна тогава. А може пък да не е така… Но фактите са си факти — явно не само Гирата се е огънал под натиска на ченгетата. И Вовата се е огънал. Ето защо се е криел. Ето защо се опитваше да избяга от Никита.