Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Е, к’во чакаш, мръснице? — озъби й се Гирата.

Тя се сепна и се опули насреща му.

— К’во си ме зяпнала? Развържи ми ръцете!

Гуля веднага скочи от креслото, преобърна го по корем и се опита да свали кожения колан от ръцете му. Но Ник, говедото, беше затегнал здраво възлите и тя не успя да ги развърже.

— Е, какво, кучко, май не ти стига пипето! Марш в кухнята, гадина такава. Донеси нож!

Момичето закима плахо и полетя към кухнята като стрела. Върна се с нож в ръката. Жал й беше да реже колана — беше нов, марков, кожен, но го разряза.

— Готово! — доволно каза тя, очаквайки някаква благодарност от Гирата.

Подпирайки се с освободените си ръце на пода, той се надигна и седна на дивана. Гуля му се усмихна, продължавайки да държи ножа в ръка.

— Дай ми го! — нареди й той.

Тя го погледна озадачено — нищо не можеше да разбере. Къде ти ще разбере, с тоя пилешки мозък! Затова, без изобщо да му противоречи, му даде ножа.

— Е, какво, интересно ли ти беше да слушаш?

— Какво дали ми е било интересно? — глупаво замига на парцали тя.

— Разговорът, казвам, който чу, интересен ли ти беше?

— Ами че аз изобщо не съм ви слушала…

Как ли пък не, веднага й повярва!

— Лъжеш!

— Не лъжа!

— Ще се наложи да забравиш всичко. Нали ме разбираш?

— Да…

— Но ти не можеш да го забравиш.

— Мога, как да не мога!

— Ще можеш, ако аз ти помогна. Ела тук!

Чак сега Гуля разбра всичко. Тя погледна изплашено ножа в ръцете му и цялата затрепери от страх. Понечи да избяга от стаята, но по всичко личеше, че страхът я е парализирал, не можа да направи и крачка към вратата. Не смееше и към него да се доближи.

Гирата стана, усмихна й се гнусно и рязко изтласка ножа напред — острието му се заби в корема й чак до дръжката.

Гуля извика глухо, притвори очи и безмълвно отвори уста. А Гирата заби ножа отново и с някакво яростно настървение го завъртя в раната. От устата на момичето бликна кръв, очите й се оцъклиха и станаха безжизнени. Вече не можеше да извика — предсмъртните спазми бяха притиснали гърлото й.

Тя се свлече на пода, а той продължи като озверял да забива ножа в немощно отпуснатото тяло.

— Гадина! Гадина! Гадина!

Тя отдавна вече беше мъртва. Уби я. Но Ник все още беше жив. Заслепен от ярост, Гирата сякаш убиваше него.

Накрая спря. Погледна Скръндзата, който лежеше съвсем неподвижно. Ръцете му бяха завързани с колана от панталоните му. Същият онзи Ник го беше наредил така хубаво.

Гирата се сведе над него и замахна с ножа… Но спря навреме. Стоп! Кой ще му помогне да се отърве от трупа на момичето?

Той свести бияча.

— Ти, порта такава! За какъв дявол ме предаде?

Гневът забълбука като лавата в гърдите на Гирата, всеки момент яростта му щеше да изригне като вулкан.

— Ама аз не исках да стане така — захленчи изплашено телохранителят. — Принудиха ме…

— Добре де, после ще разберем кое и как. Дай да увием тази кучка в килима. Ще я изхвърлим на бунището.

Скръндзата погледна с ужас окървавеното тяло на Гуля и го побиха тръпки.

Гирата го претърси — в кобура на хълбока му нямаше пистолет. А нали Никита беше взел и неговия.

— Къде ти е пищовът?

— Взе ми го… Убиецът ми го взе…

— Убиецът, казваш? А защо тогава съм жив?

— Не знам…

— Не знаел… — заядливо го пародира Гирата и му зашлеви един зад врата. — Хайде, захващай се с трупа.

Оня уви Гуля в килима. Съвсем наскоро Гирата си беше купил нов диван, който беше доставен в голяма найлонова опаковка. Подмяташе се някъде на балкона.

Гирата лично го донесе, за да увият килима с трупа. Но преди това извади от сейфа си пистолет. Имаше още един — тежък „Стечкин“ с вместимост на пълнителя двадесет патрона. До него Ник не можа да се добере.

Ключовете от колата бяха на масичката в антрето. Ник не ги беше взел, въпреки че можеше.

Скръндзата отиде на платения паркинг, докара бавареца до входа и отново се качи на четвъртия етаж. Навън отдавна вече беше нощ. Целият блок спеше. Затова решиха да не се бавят с изнасянето на тялото. Двамата изнесоха трупа до колата и го качиха в багажника. Скръндзата седна зад волана.

Пътуваха дълго до околовръстния път. Около половин час караха по него, а след това завиха в посока към град Митищи и отбиха встрани от пътя в някаква горичка. Не бяха се отдалечили много от шосето.

— Хайде, вземай лопатата от багажника — каза Гирата и възложи черната работа на Скръндзата.

Той започна да копае гроба. Първо старателно сряза тревата на две места. На едно място копаеше, а на друго хвърляше пръстта.