Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Ето, светна! — каза Никита.

— Ъхъ, светна — съгласи се биячът.

И в този момент му просветна. Бавно загряващ реотан, леко дебилен.

— Ее, а ти кой си? — изведнъж подскочи той.

— Аз ли? — подсмихна се злорадо Никита. — Аз съм наемен убиец.

— Какъв наемен убиец? — шашна се бабаитът.

— Ами ей такъв, какъвто ти трябва на тебе. — В ръката му се появи пистолет. — Искаш ли да живееш?

— Ама чакай, к’во правиш бе?… — Краката му направо се разтрепериха от страх.

Никита пристъпи към него и мушна ръка под сакото му. Точно така, в кобура на хълбока му имаше пистолет ТТ. Прибра му го, естествено.

— Пак те питам, искаш ли да живееш?

— Абе изобщо да…

— И от к’ъв зор тогава си станал бияч? Искаш да се правиш на тарикат, а да умреш хич не ти стиска, а?

— Недей така бе, човек! — захленчи биячът.

Никита реши да не се гаври повече с него, че още малко и ще вземе да се натропа в гащите от страх.

— Трябва, Федя, трябва… Добре де, да вървим.

— Къде?

— При шефа ти.

— За какво?

— Да пием по един чай.

— Ама той е с мадама.

— Значи и мадамата ще я почерпим с чай. Да тръгваме.

— Аз не мога.

— Ако не можеш, ще те принудя!

Никита се сети за стария изпитан метод за превъзпитание в казармата и му вкара един юмрук в слънчевия сплит. Улучи момента и го удари точно когато издишва. Момчето се преви от болка, но не извика, само изстена глухо.

— Другия път няма да те удрям, а направо… — Никита болезнено притисна дулото на пистолета в тила му. — Направо ще стрелям… Е, какво, тръгваме ли?

Биячът се подчини и тръгна послушно с него към входа на блока, качиха се на четвъртия етаж с асансьора. Лицето му беше пребледняло като на мъртвец, устните му загубиха цвят и се сляха с лицето, а погледът му изразяваше панически ужас. А само преди малко беше толкова отракан… Изслуша внимателно инструкциите на Никита, послушно кимайки с глава.

Никита позвъни на вратата. Всичко останало беше възложено на бияча.

— Мътните ви взели, мамка му! — чу се глас отвътре.

— Аз съм, Матвей Иванович.

Голям майтап — Матвей Иванович бил… Отвътре го напъна смях.

— Ти ли си, Скръндза? Разкарай се някъде! Зает съм сега!

— Абе такова… Капитана се върна…

— Какво?!

— Абе Капитана… Каза да отскочите при него.

— Аа, ча’й малко!

Чу се завъртане на ключа в ключалката.

Явно, преди да отиде при Капитана, Гирата искаше да погледне още веднъж как изглежда телохранителят му, да прецени пазарния вид на стоката. Нали не можеше да се яви пред боса с някакъв смотан мухльо.

Веднага щом вратата се отвори, Никита удари силно бияча в тила с ръкохватката на пистолета и го натика вътре. Помете като ураган и Гирата навътре в апартамента. Без да му даде възможност да реагира, му нанесе серия крошета — в главата, в гърдите, в главата… Гирата се олюля, губейки съзнание. Боксьорската серия завърши с мощен удар в слънчевия сплит. Гирата се строполи в краката му като чувал. На Никита даже му се строи, че нещо цопна в панталоните му.

Отиде спокойно до външната врата и я затвори.

— Ааа! — чу зад гърба си женски писък.

Приятелката на Гирата стоеше до вратата на стаята. Беше чисто гола. Пищеше, стиснала здраво очи, лицето й изразяваше някакъв див ужас. С широко отворената си уста изглеждаше доста смешно отстрани. Но не пищеше много силно. Сякаш гласовите й струни не работеха с пълен капацитет. Като че ли беше надула гайдата само за вид. Никита остана с впечатлението, че момичето преиграва.

Той се доближи до нея и докосна с пръст зърното на дясната й гърда. Сякаш натисна бутон. Изведнъж момичето изключи алармата и затвори широко отворената си уста. Затова пък широко отвори очи. Те бяха някак замъглени, сякаш опиянени от наркотик. По дяволите, ами че тя е напушена. Или даже се е боцкала.

— Абе ти тъпа ли си, а? — кресна й Никита.

— Тъпа съм — глупаво му се усмихна тя и закима с глава. — Тъпа съм, тъпа…

— И какво ми се разхождаш по гол задник? Я ходи се облечи!

— Е, ти пък веднага да се обличам… А кой ще ме чука, Пушкин ли?

Тая жена е луда! Никита въздъхна тежко и я зашлеви. Момичето се олюля, очите й се наляха със сълзи и погледът й мигновено изтрезня, стана злобен, но разумен. Даже се появи страх в него.

— Казах, да те видя облечена.

— И после какво? — плахо, но някак предизвикателно попита тя.

— После сядаш в креслото и си затваряш устата. Е, ушите можеш да не си запушваш. Поканена си на съдебно заседание.

— На какво заседание?