Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Ще те пипна, мръсно копеле! Ще съжаляваш, че си се родил изобщо.

— Значи нищо не си разбрал. — Изведнъж гласът на Алберт Генадиевич стана смразяващо студен. — Май не ти стана ясно, че това не е шега. Че си имаш работа със сериозни хора.

— Това го разбрах. Трудно е да се излезе на глава с вас. Но бъди сигурен, измет такава, че ще се добера до теб и твоите босове и ще гризнете дръвцето в панделата!

— Много жалко, че не успях да те убедя, милиционерче.

— Много жалко, че си загубихте толкова време на вятъра. Запомни, гад такава, че с нищо не можеш да изплашиш капитан Светлов.

— Ще те спре само куршум в челото — със зловещ гробовен глас каза Алберт Генадиевич.

— Стига си ме плашил!

— Вече не те плаша. От това ефект няма.

Изведнъж телефонът отсреща започна да дава заето.

— Не те плашат! — неочаквано каза някой зад гърба му.

Светлов се обърна и видя някакъв младеж — лицето му сякаш беше от камък, очите му изразяваха смразяващо коравосърдечие, а в ръцете си държеше пистолет със заглушител, насочен надолу. Засега.

Какво да прави? При цялото си желание не можеше да даде отпор на противника. Нямаше да успее да извади пистолета си, а и всъщност нямаше пистолет у себе си. Беше го скрил в мазето на блока, за всеки случай. И без това беше оцапан с кръв и щяха да го открият много лесно. Но можеше да каже, че е загубил пистолета си. По-добре да го изгонят от органите на реда, отколкото да попадне зад решетките.

— Кой си ти? — попита строго Светлов.

— Килър — с потресаваща откровеност отговори момчето.

Нямаше намерение да си губи времето с празни приказки и бавно насочи пистолета към него. В бездушните му очи Светлов видя смъртната си присъда.

Но изведнъж обстоятелствата се промениха. Зад гърба на наемния убиец се мярна някаква сянка, чу се тъп удар, килърът потрепна, главата му се килна настрана и той се свлече на пода. Пистолетът се изплъзна от ръката му.

Светлов въздъхна с облекчение. Вершинин му беше дошъл на гости точно навреме.

Но не беше Вершинин. От тъмния коридор в стаята влезе някакво момче. В ръцете си държеше парче арматурно желязо.

Приближи се до наемния убиец, погледна го в лицето и взе пистолета от пода.

— Извинете, Игор Павлович, изцапах ви килимчето! — разпери ръце той. — Опръсках го малко с кръв. Добре че не е моята.

Само това липсваше сега, да му се извинява.

— А, ти ли си. — Светлов го позна.

Беше Никита със странната фамилия Брат. Братокът от групировката на Капитана и Бичмето. Но кой дявол го е накарал да дойде тук? Че отгоре на всичко с арматурно желязо в ръка…

— Ами аз, Игор Павлович — с половин уста се усмихна Никита. — Извинете, че така…

Че той не му се извинява, а направо му се подиграва!

— Как се озова тук?

— Ами забравили сте вратата отворена… Или този я е отворил? — каза той, посочвайки лежащия на пода наемен убиец.

— Ще я видим ние тази работа.

Игор направи решителна крачка към Никита, но веднага се натъкна на дулото на пистолета, който той току-що беше взел от наемния убиец.

Светлов се ядоса, но не на Никита, а на себе си. Как можа да направи такава грешка, защо не взе пистолета преди него? От парчето желязо ли се изплаши?

— Отдръпнете се назад, ако обичате. И седнете в онова кресло ей там — каза Никита и посочи далечния ъгъл на стаята. — И ще ви помоля да стоите кротко… Че да ви кажа, не обичам да гледам кървища.

— Не бих казал. — Игор неволно отстъпи назад и послушно седна в креслото.

— Не трябва да се държите така с мен. Като че ли съм някакъв опасен престъпник, ей богу.

— За какво си дошъл?

Светлов нямаше нищо против да поеме инициативата и да вземе ситуацията под свой контрол, но нямаше никаква възможност за това. Всички обстоятелства бяха против него.

— Ами дойдох да си поговорим за нещата от живота. Знаете ли, много ми се искаше да разбера как го правите това. — Никита го погледна със злобна насмешка, в очите му се четеше враждебна студенина.

— Кое как го правя?

— Ами как успявате да накисвате хората. Какво лошо съм ви направил?

— Ти си мутра.

— Дори и да съм мутра, какво, да не би да не съм човек?

— Ненавиждам гадовете като теб.

— Това си е лично ваш проблем. Но защо трябваше точно мен да насадите на пачи яйца?

— Да не си дошъл да ме убиеш? — директно го попита Светлов и в очите му проблесна ярост. Нямаше намерение да се унижава пред този престъпник.

— Вие пък, защо веднага решите, че съм дошъл да ви убия? Да не би да ви приличам на някакъв главорез?