Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

Не седяха дълго на масата. Пийнаха по малко, замезиха и Никита веднага заспа като къпан. Не водката, а умората го беше изтощила до крайна степен. Прекалено много изпитания трябваше да преживее напоследък.

В кабинета на следователя беше светло и просторно. Само едно беше лошо — през отворения прозорец влезе една тлъста муха и досадно се въртеше около главата на Чугунов, опитвайки се през цялото време да кацне на носа му, и той постоянно правеше безуспешни опити да я прогони с ръка. Добре поне, че следователят не му лазеше по нервите.

— Анатолий Михайлович — започна той, — задържани са всички членове на престъпната групировка, която ви е изнудвала за пари и се е опитвала да ви окаже физически натиск.

— Да, да, много добре. Сега, надявам се, ще мога да спя спокойно.

Мухата прелетя точно над ухото му, направи обратен завой и отново се спусна в атака. Ама какво се е лепнала така за него!

— Получихме признания от един от активните им членове. Можем да предявим обвинение срещу организаторите на групировката за това, че именно те са дали разпореждане да бъдете подложен на противозаконен физически и психически тормоз. Ясно ли се изразявам, разбрахте ли ме?

— Да, да, разбира се. Значи ще има съдебен процес над членовете на групировката и нейните организатори.

— Възможно е. Въпреки че, ако си говорим честно, по принцип се опитваме да поставим акцента върху обвинението за въоръжено нападение. Безпрецедентен случай, нали разбирате, загинали са двама служители на милицията…

— Да, да, разбира се, тези негодници трябва да си понесат последствията.

— Но вашите показания са ни крайно необходими. Не трябва да се отказвате от тях.

— Ама какво говорите, моля ви се!

— Ами чудесно тогава! И така, продължавате ли да твърдите, че гражданинът Виталий Борисович Григориев ви е изнудвал за пари и ви е провокирал към извършване на противозаконни действия?

— Говорите за бригадира по прякор Витал, нали?

— Всъщност да.

— Но нали той не беше сам. С него имаше и други.

— Да оставим другите настрана. Нека концентрираме вниманието си върху Виталий Борисович Григориев.

— Защо върху него?

— В интерес на следствието е.

— Е, щом казвате…

— И така, нека пристъпим към официалната част на нашия разговор… — каза следователят, слагайки пред себе си бланката за протокола.

— Да, разбира се.

С цялото си поведение Чугунов показваше, че му е съвсем безразлично дали ще даде показания, или не. И за да изглежда позата му колкото се може по-убедително, той умишлено се прозя апатично. Но проклетата муха подуши фалша и най-нагло се спусна към него със страшна скорост, попадайки директно в широко отворената му уста.

— Пу-пу! — намръщи се Чугунов от погнуса и я изплю.

— Казахте ли нещо? — вдигна очи от бумагите следователят.

— Пу-пу да не се урочасам, казвам…

А може пък наистина да му е за късмет. Къде-къде по-зле щеше да е, ако вместо муха беше глътнал някой куршум.

— Благодаря ти, братле! Никога няма да го забравя.

Никита изказа искрената си благодарност на Колята, който му помогна за нещо много важно — достави му информация. Дали беше съществена, или не чак толкова, все още не беше сигурен.

Вече беше разказал на приятеля си как влезе случайно в криминалната групировка, как бе попаднал в капана на ченгетата.

— Гадно са постъпили с теб, Брат — каза му тогава Колята. — По принцип нямам нищо против ченгетата. Родният ми чичо е полковник в милицията. Много порядъчен човек. А на тебе са ги се паднали някакви гадняри.

— Искам да се срещна с тях. Да ги погледна право в очите — каза Никита, гледайки Колята с надежда. — Знам фамилиите им. Остава само да научим как да ги открием. Нали чичо ти е полковник, дали няма да помогне?

— Може и да помогне — кимна му окуражително Колята.

И ето че Никита получи исканата информация.

— Лев Симеонович Вершинин и Игор Павлович Светлов — служители на Регионално управление за борба с организираната престъпност.

— Как да ги намеря?

— „Фирмата“ им се намира на адрес: „Шаболовска“ № 6. Това е всичко, което знам, Брат.

— Много ти благодаря за услугата.

— Но имай предвид, че с друго няма да ти помогна.

— Да не би да съм те молил за друго? — повдигна рамене Никита.

Самият той също нямаше особено желание да се свързва с тези типове, но много му се искаше да разбере защо го насадиха така и кой беше натопил Капитана и Бичмето. Само по този начин можеше да стигне до истината. Може и да са подлеци, но бяха силни и с характер…