Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

И сякаш от нищото пред Светлов изникна средно висок мършав мъж с черни дънки и черна риза с дълъг ръкав. Очите му бяха скрити зад тъмни слънчеви очила. А беше нощ.

Имаше физиономия на типичен престъпник. Със сигурност този тип е лежал в затвора, и то неведнъж. Светлов надушваше от километри бившите затворници.

Игор се отдръпна рязко назад, но усети някакво движение зад гърба си и върху раменете му се стовариха две тежки ръце, а в тила му беше опрян пистолет.

— Не се дърпай, боклук! — Сякаш змия изсъска зад него.

Една груба космата ръка се мушна под сакото му и извади служебния му „Макаров“ от полицейския кобур.

— Е, какво, притиска ли те дулото? Не се притеснявай толкова, шефче — изгаври се с него бившият затворник. — Нали разбираш, за по-сигурно. А пищова ще ти го върнем, не се коркай.

— Кой си ти?

— Аз ли? — Престъпникът погледна учудено Чик. — Юра не ти ли каза?

— Това е Алберт Генадиевич — плахо измънка Чик.

— А по прякор? — попита Светлов.

— Аа, ченгето веднага надуши от каква порода съм.

— Къде си лежал?

— Има ли значение? Ти по-добре ме попитай за какво съм лежал.

— Е, за какво?

— За убийство. Точно такова ченге като тебе думнах. Е, хайде, не се впрягай, шегувам се.

— На мен ми е все тая дали се шегуваш, или не. Ще те спипам аз, ще те арестувам и тогава ще разбера всичко за тебе.

— А, няма нужда! — жлъчно му се подсмихна престъпникът. — Няма нужда да ме плашиш с ареста и следствието. Избий си го от главата.

— Всички казват така, докато не ги вкарат на топло зад решетките.

— Само недей да ме заплашваш, боклук такъв, недей. Че хич не ги обичам тия работи, да знаеш.

— А какво обичаш?

— Обичам да предупреждавам такива отракани ченгета като теб да не си пъхат носа там, където не им е работата.

— И много ли си предупредил?

— Това не те засяга. Но виж, един вече почива в гроба. Схващаш ли?

— Сега пък ти ме заплашваш.

— Не те заплашвам, а те предупреждавам. Ръцете ни са дълги, ченгенце, ще те стигнем навсякъде. Зад мен стоят много, ама много влиятелни и уважавани хора. И бъди сигурен, дори да те убия, ще ми се размине.

— Надявай се ти!

— Добре де, стига толкова празни приказки, да караме по същество. С една дума, предупредил съм те, а пък ти прави каквото щеш. Но имай предвид, че само да се опиташ да припариш до нас, и вече си мъртвец.

Игор само се подсмихна ехидно. Много пъти досега му се беше налагало да чува подобни заплахи и винаги бе постъпвал така, както му повелява дългът. И колко такива тарикати като този сега си излежават присъдите. А пък той е жив и здрав и си живее спокойно до ден-днешен.

— Свърши ли?

— Свърших — кимна мъжът.

— Тогава да си тръгвам.

— Тръгвай си. И да не забравиш какво ти казах.

— Е, разбира се. Само за теб ще си мисля и няма да мога да спя. Върнете ми пистолета.

— Утре сутринта ще го намериш в пощенската си кутия.

— Абе ей, виж какво!

— Ще си получиш пистолета утре сутринта, това е — отсече мъжът. — Недей да говориш много, че може и без него да останеш…

— Добре де, щом казваш утре, значи утре. — Игор стана от пейката, погледна Чик и поклати неодобрително глава: — Как можа?

Защо го беше предал?

— Амии така стана… — Онзи чак се разтрепери от страх.

— Виж ти.

Игор обърна гръб и се запъти към колата си. Тъкмо беше стигнал края на алеята, която излизаше на шосето, и прозвуча изстрел.

С подкосени крака, той се върна към пейката и видя Чик проснат на земята. Под светлината на лампите се виждаше много ясно как върху ризата му в областта на сърцето се уголемява кърваво петно. Беше мъртъв.

До него беше захвърлен пистолет. Беше неговият „Макаров“, все още топъл. Значи бяха стреляли с него.

Какво направиха тези говеда! Беше чиста проба накисване…

Той взе пистолета с треперещи ръце, пъхна го в кобура и с бърза крачка се насочи към колата.

Скоро си беше у дома. Толкова бързаше да се обади по телефона, че даже беше забравил да затвори вратата.

Телефонът беше на масичка в хола. Игор мушна пръст в шайбата за набиране. Трябваше спешно да се свърже с Льова Вершинин — най-добрия му приятел и партньор, на когото винаги може да се разчита. Той щеше да му помогне да се справи в тази сложна ситуация.

От другата страна веднага вдигнаха слушалката.

— А, боклуче, ти ли си? — чу се подигравателният глас на Алберт Генадиевич.

Какъв беше този номер?

— Ти?! — едва не подскочи от недоумение Светлов.

— Да, аз. Изненадах ли те? Не се впрягай, ченге, всичко е точно. Не сме стреляли с твоя „Макаров“.