Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Игор Павлович, трябва да се срещнем.

Гласът в телефонната слушалка звучеше доста глухо. Или връзката беше лоша, или човекът от другата страна говореше много тихо, сякаш се страхува да не изплаши някого.

— Кога?

— Ами направо сега. Работата е спешна.

— Нещо интересно ли е?

— Да, много.

— Къде?

— Ами където кажете.

— Ами хайде да се видим там, където се видяхме по-миналия път.

Капитан Светлов не каза името на кафенето, в което трябваше да се срещнат. Имаше вероятност телефоните да се подслушват. Престъпната организация, на чиито следи беше попаднал съвсем случайно, разполагаше с много силна техническа база, притежаваше големи възможности за провеждане на разузнавателни акции.

Тихият глас, който току-що му позвъни, беше на един секретен агент по прякор Чик, който неведнъж беше давал на Светлов много ценна информация. Но този път му беше направил наистина безценна услуга. Помогна му да влезе в следите на престъпен синдикат, който се занимаваше с контрабанда на оръжие. Светлов имаше подозрения, че корените на тази организация се крият много дълбоко във висшите кръгове на властта. Случаят беше доста сериозен и опасен. Но той не се страхуваше, тъкмо обратното, интересът му се разпалваше все повече с всеки изминал ден.

Игор беше роден за ченге. Освен от работата си, не се интересуваше от нищо друго — нито от семейство, нито от пари. Между другото нямаше нито едното, нито другото. И даже не се опитваше да ги придобие. „Да бъде службата, да бъде следствието, да бъде пищовът в кобура“ — така беше преиначил по свой начин текста на известната детска песничка. И той беше основният му девиз в живота.

Агентът му беше позвънил в дванадесет през нощта, доста късничко. Ако имаше жена и дете, никога не би се юрнал презглава към въпросното кафене „Омега“. Просто би отложил срещата за утре, за по-удобно време. Но нямаше какво да го задържа вкъщи. Нямаше кой да му устройва скандали. Той беше истинско ченге, за него не съществуваше нито ден, нито нощ…

Той излезе от къщи, стигна до един охраняем паркинг, за него безплатен, изкара вехтата поочукана лада тройка. Стара кола беше, но работеше като часовник. А и скоростта, която можеше да качи, си я биваше.

С добре развития си нюх на ченге той усети, че някой го следи. Явно някой проявяваше голям интерес към него. Но кой по-точно, не можа да разбере. Колкото и да се опитваше, не успя да установи кой върви по петите му, кой го наблюдава и откъде. Но шестото му чувство на детектив му подсказваше, че го дебне опасност.

След половин час той беше пред кафенето. Отвътре се чуваше силна музика, сервитьорките летяха между масите с табли в ръце, някой се смееше гръмогласно.

Чик вече го чакаше. Седеше на една маса съвсем сам и с мрачен израз на лицето отпиваше със сламка от алкохолния си коктейл. С появата на Светлов лицето му се ободри. Посочи му празния стол до себе си.

— Игор Павлович, много се радвам, че дойдохте.

— Да не си научил нещо ново?

— Познахте.

— Е, слушам те.

— А, не, какво говорите. Тук може да ни подслушва някой. Информацията е много важна. Заради нея могат да ме убият.

— Толкова ли е сериозно? Е, хайде тогава да излезем навън, там ще поговорим.

— Да, да, знам едно усамотено местенце тук.

Усамотеното местенце се намираше в малка градинка наблизо до кафенето. По това време в нея нямаше жива душа. Чик му посочи една пейка, на която да седнат.

— Защо да стоим, да поседнем — каза той и седна пръв.

Светлов присви равнодушно рамене и се настани до него.

— Е, какво искаше да ми кажеш?

— Научих откъде идва оръжието, как се разпределя по отделните канали.

— Това е доста интересно.

От вълнение Игор даже си запали цигара и дълбоко и ненаситно вдъхна дима.

— Но това не е всичко — продължи Чик. — Научих и кой ръководи цялата тази дейност.

— Информацията точна ли е?

— По-точна не може и да бъде. Между другото, мога да ви запозная.

— С кого?

— С Алберт Генадиевич.

— Кой е пък този?

— Ами именно той е човекът, който се разпорежда с всичко.

— Защо пък да се запознавам с него? — учуди се Светлов.

— Той иска да си поговори с вас. — Гласът на Чик ставаше все по-тих. Явно много се страхуваше от нещо.

— Ами с него ще си поговорим… в стаята за разпит.

И точно в този момент се случи нещо съвсем неочаквано.

— Е, Игор Павлович, недейте да бъдете толкова строг — като че изпод земята се дочу подигравателен глас.