Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Лъжеш!

Рижият направи страшно злобна физиономия, приближи се до Никита и го стисна с все сила за бузите. Болката беше непоносима, но той стисна зъби, трябваше да търпи.

— Признаваш ли, че Капитонов ви е наредил да рекетирате Чугунов? — изсъска в лицето му рижият.

— Нищо не знам.

— Ами ще ти освежим паметта тогава.

Чернокосият отиде до шкафа, отвори го. В ръцете му се появи противогаз с маркуч, но без резервоарче за въздух.

— Твоето приятелче погуби две наши момчета днес — злобно каза рижият. — Ще му спретнем един помен. Но може и самият ти съвсем скоро ще отидеш при него. Е, какво, ще говориш ли?

— Нищо не знам — продължи да упорства Никита.

— Дай противогаза! — викна рижият Льова.

Намъкнаха противогаза върху главата на Никита. Чернокосият затисна маркуча.

Никита няколко пъти губи съзнание. И всеки път, когато идваше на себе си, виждаше само едно — суровите и непоколебими лица на инспекторите. Имаше какво да признава, имаше с какво да откупи свободата си от ченгетата, но мълчеше. Правеше го не защото беше готов да умре за Капитана, напротив — с удоволствие би го пратил да се пържи в ада. Заради него трябваше да търпи всичките тези мъчения. Но не би го предал. Беше си инат по рождение.

За последно Никита дойде на себе си в миниатюрна задушна килия с тесни дървени нарове. Беше единичка.

— Говедо е той, този Чугунов! Отрепка! — пикаеше газ Капитана. — Насади нашите момчета. Всичките ги окошариха ченгетата.

— Ще се измъкнем, да не ни е за първи път — каза Бичмето, само че гласът му не звучеше много уверено.

— На две ченгета са видели сметката, ето това е гадното!

— Гадно е — кимна Бичмето в знак на съгласие. — Ченгетата са бесни.

— Ще ни разгонят фамилията. Мамка му, и за всичко е виновен Витал.

— Какво пък е направил Витал?

— Всички нормални хора носят пушкалата със себе си, а нашият си вози арсенала в запорожец.

— Много добре е направил, много добре — застъпи се Бичмето. — Вярно, прибраха Витал и бойците му, но всички са били чисти, без пушкала. А на биячите ще им лепнат тежки присъди.

— Абе то и на нас може да ни лепнат тежки присъди! — още повече се притесни Капитана. — Скапаният запорожец, всичко е заради него. А и смотаният Чаус, от какъв зор му е трябвало да стреля с гранатомет по ченгетата?

— За мъртвите или добро, или нищо — недоволно го погледна Бичмето. — Защо говориш така за Чауса? Нещо напоследък, братле, взе много глупости да ръсиш.

— И ти ли нещо ми недоволстваш?

— Защо, и други недоволни ли има?

— И Витал… И онзи зеленият, Ник…

— Ами внимавай какво говориш, не прави глупости и всичко ще бъде наред. Ще ме извиняваш, брато, но започваш да се самозабравяш. Гледай само момчетата колективно да не ти потърсят сметка за това.

— А ти какво, да не го искаш? — избухна Капитана.

— Слушай бе! — разпени се и Бичмето, но веднага се овладя. — Писна ми от тебе, да ти кажа. Това е, загазихме. Не му е сега времето да си изясняваме отношенията.

Капитана го изгледа със завист.

Изглежда точно момче, придържа се строго към правилата, при него всичко е на място казано и направено. Пази авторитета си като зеницата на окото си, мери си приказките. А пък той, Капитана, видите ли, бил лош. За това се издънил, за онова се издънил… Как ли пък не, всички са добри, само той, Капитана, е лош! Всички се стремят да седнат на неговото място, искат да го изместят.

Капитана започна да се самонавива.

Ник, Витал, а сега и Бичмето… Всички бяха срещу него. Абе я си гледайте работата! Ще видите вие какво значи да вдигате гири на Капитана!

Още малко и щеше да избухне съвсем сериозно. И кой знае как щеше да свърши този пристъп на гняв за Бичмето — може би с куршум в челото, ако не му бяха попречили някои външни обстоятелства.

Първо се чу как някаква врата се тръшна силно отвън, след това някакъв вик, скърцане на обувки. По коридора на офиса се разнесе оглушителен тътен на тежки стъпки. Изведнъж мощна сила изби вратата. Тя се откачи от пантите и на прага застана здравеняк с камуфлаж и огромен боен чук в ръцете.

Капитана веднага се хвърли към бюрото, там, в чекмеджето, имаше пистолет. Но навреме овладя емоциите си и промени решението си. Всъщност той, така или иначе, нямаше да успее да се добере до пищова. В кабинета вече бяха нахлули чевръстите момчета от специалния отряд за бързо реагиране. Светкавично му извиха ръцете зад гърба, проснаха го с лице към паркета и му щракнаха белезниците върху китките. До тях спецназовците търкаха пода със скъпия костюм на Бичмето. Ползваха го вместо четка за под.