Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Довиждане. Между другото, довечера съм в „Арлекино“ с моите момчета. Така че, ако искате, минете. Ще се почерпим хубаво, така да се каже, ще си поговорим за нещата от живота…

— Става! Може и да дойдем.

Никита стисна ръката и на единия, и на другия, изчака ги да се скрият от погледа му и съвсем спокойно седна в колата.

— Е, какво, тръгваме ли? — безгрижно каза той, сякаш нищо не се беше случило.

— Какво, може ли вече? — плахо попита Кеша, гледайки го като изтърван.

— Както виждаш, тръгнаха си.

— Нагли гадове, мамка му, искаха да ме изръсят с хиляда долара.

— Ами да им ги беше дал.

— Как ли пък не! Ама как готино им натри носовете! Как успя да го направиш?

— Нали ти казах, че работя като специалист по извънредни ситуации. Ето че и твоя проблем реших.

— Е, хайде, какво пък толкова. Аз и сам щях да се справя с тях.

— Кеша! — неочаквано скастри мъжа си Лена. — Само недей да говориш глупости!

Тя се обърна към Никита и в очите й се четеше признателност, както и упрек към мъжа й. Един вид, кой е виновен, че той ми е такъв никаквец. Затова пък Никита се издигна доста в очите й.

— Извинявайте, Никита, но вие също ли… Ами такова… и вие ли сте…

Явно на езика й беше да каже „мутра“ или нещо от този сорт, но не се реши. Затова пък Никита не се притесни.

— Да, аз съм от онези, дето ги наричат „мутри“.

— Стига бе! Ама и ти ги правиш едни, Никита…

— Кеша, правят го проститутките на „Тверская“. Между другото скъсали са ти ланеца.

Златният му ланец щеше всеки момент да се изхлузи от врата му. Той го сграбчи рязко и започна да го намотава нервно на пръста си.

— Мерси, че ме предупреди.

— По-добре вземи го скрий някъде и никога повече не го слагай.

— Защо?

— Защото златни ланци носят само хората с авторитет. А ти…

— Какво аз?

— А ти, извинявай, но си лайно. Спри, трябва да сляза тук.

Никита слезе от колата. Лена го изпрати с възхитен поглед, без да откъсва очи от него. Даже му махна с ръка. По-добре да му беше пратила въздушна целувка… Да, с удоволствие би се сближил с нея малко повечко. А може пък някога и това да стане…

Колата меко слезе от асфалтираното шосе на черния път и се понесе из междуселската местност. Още малко и на хоризонта щеше да се появи езерото, до което беше уговорена срещата с гърба на Чугунов.

Не изкараха зле вечерта в „Арлекино“. Поприказваха, пийнаха биричка. Вовата налиташе на водчицата, а Витал внимаваше с пиенето. Не се напи. И правилно. Ето, днес не му кънти главата, няма нужда да гаси махмурлука. Това е добре. Друго обаче е лошото — че отново трябва да рискуват живота си. И за какво, пита се? За да може Капитана да прибира приличен дял от Чугунов. А самият той не благоволи да дойде на срещата, изпрати Витал от свое име.

Към езерото пътуваха с три коли. В едната бяха Витал, Никита, Вовата и Гирата. В другите две бяха биячите от обикновените бригади. Всички бяха въоръжени до зъби — кой с пушка-помпа, кой просто с пистолет, кой с рязана пушка. Биячите вече бяха слезли от колите си и се бяха събрали накуп. Перчеха се помежду си — демек, вижте ни колко сме велики.

Гирата ги погледна отвисоко — че нали е боец от бойната бригада. На него му възлагат само сериозни задачи. А пък биячите, те са средна хубост, работата им е да държат бизнесмените под контрол и да висят във фирмите им. За нищо друго не ги бива, освен да се надуват без покритие. Никита не мислеше така, но беше безсмислено да се спори с Гирата. Впрочем, никой нямаше желание да влиза в спор с него.

— Веднага си личи, че са биячи — изказа се за тях с презрение Вовата. — Въоръжили се, мамка му, до зъби, все едно отиват на война. Ами ако ни сгащят ченгетата?

— Да не ти пука! — сряза го Никита.

От страна на Чугунов никой не се яви на срещата.

— Има още време — с пренебрежителна насмешка каза Витал. — Ще почакаме още малко.

Той слезе от колата, а след него и останалите. И точно в този момент в далечината на пътя се появи запорожецът на Чауса.

— Ето я и жаба-кекерица пристига в раздрънканата си каляска! — зарадва се Вовата.

— Мамка му! — притесни се изведнъж Гирата. — Каква е тая мизерия?

Изневиделица се появиха две полицейски уазки и с пълна газ изпревариха запорожката. Пуснаха сирените.

— Омитай се! Ченгета! — викна някой.

Гирата първи се шмугна в колата, Вовата светкавично скочи зад волана, до него се пльосна Витал, а Никита се намъкна последен. Естествено, никой не искаше да го сгащят ченгетата. Но вече беше късно. Изведнъж някъде от храстите изскочиха няколко едри юначаги в камуфлажни униформи, с черни маски и автомати. На юруш се стрелнаха към колата и рязко отвориха вратите. Нечия силна ръка сграбчи Никита за фланелката.