Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Но моята фирма не е на ваша територия.

— Дреме ни на оная работа. Таратайките ни са бързи, имаме си джиесеми. Само свиркаш и на секундата сме при теб. А и нашите биячи ще те наглеждат. Най-важното е да не те е шубе. Между другото, нали имаш намерения да правиш третата си бензиностанция в нашия район.

— Момчета, искате жив ли да ме одерете?! Не, не съм съгласен. Имам си гръб. Вашите услуги не ми трябват.

— Наистина ли? Имаш гръб, така ли? — ехидно се подсмихна Витал. — Виж ти… Накратко, нарочвам му среща на твоя гръб за утре. — Той уточни часа и мястото. — Точно там ще се разбере струва ли изобщо твоят гръб, или само ми разправяш тука врели-некипели.

Изведнъж Витал стана от креслото, обърна се към вратата и тръгна да излиза. След него от кабинета излязоха и хората му.

Чугунов съкрушено въздъхна и се замисли.

Това е то, сам си сложи въжето на шията. Първо му взеха апартамента, а заедно с това го накараха да се бръкне за сума ти пари. Сега пък му говорят за гръб. Да, никое зло не идва само.

Напразно избухна тогава, не трябваше да праща Челентано на онзи свят. Може да беше баламурник, но все пак имаше някакви връзки и може би щеше да успее да пресече рекетьорските акции на Капитана. Можеше да изпрати утре на срещата някоя бригада кавказци и туйто… А сега — ни Челентано, ни кавказка бригада.

Трябва да измисли нещо, трябва да направи нещо…

Фирмата му се разширяваше. Оборотът й растеше с всеки изминал ден. И щеше да расте още — имаше всички предпоставки за това. Темповете в развитието й биха били много по-високи, ако никой не му пазеше гърба — нито мафиотите от старата гвардия, нито новите мутри. Затова трябваше да си организира свой гръб. Обикновената охрана беше бошлаф работа. Трябваше на бърза ръка да спретне своя силова групировка, която ще може да решава всякакви, ама всякакви проблеми. Тогава нито един мерзавец нямаше да посмее да го рекетира.

Преди всичко имаше на разположение Кримов и Зъбов. Те бяха доста кадърни момчета. Освен това вече го бяха загазили, цапайки ръцете си с кръв, и Чугунов имаше пълна власт над тях. А си бе нарочил още две хлапета без никакви задръжки и комплекси, които бяха карали срочна служба в специалните части. Ако подходеше правилно към тях, ясно и точно им обяснеше ситуацията, те щяха да направят всичко както трябва.

С оръжието нямаше проблеми — службата му за безопасност имаше официално регистрирани половин дузина пистолети.

И така, можеше да се смята, че вече има своя групировка. Той щеше да бъде начело на бандата, Кримов и Зъбов са му подръка, а освен тях — и другите две момчета. Това като начало…

В криминалните среди той се чувстваше, така да се каже, като в свои води — и балъци му се бе налагало неведнъж да рекетира и даже да убива. За първи път му се случи през осемдесет и девета. Бяха притиснали един частник, използвайки твърдите методи на рекета — пребиха го до смърт с ритници. А по-късно, през деветдесета, се наложи да премахнат един тип. Главатарят на групировката им беше прибран на топло от ченгетата и обвинен в изнудване. Следствието вече вървеше с пълна пара, а имаше един балък, главен свидетел по делото, който нямаше никакви намерения да се отказва от показанията си. Наложи се да предприемат крайни мерки. С тази работа се зае Чугунов. Взе пистолет ТТ, качи се на влака, два часа дебна жертвата в засада, а след това му тегли куршума в главата и край, решиха си проблема на бърза ръка.

Някъде след около година ченгетата окошариха цялата им групировка. Само единици успяха да си спасят кожата и Чугунов беше сред тях. А на останалите им скалъпиха един показен съдебен процес — осъдиха назидателно цяла банда рекетьори, на всички им лепнаха доста годинки затвор. Така всичко приключи, оттогава Чугунов загърби тъмното си минало и започна да се занимава с легален бизнес, при това доста успешно.

Сега имаше намерения да предпази бизнеса си със собствен гръб. За това не се искаше много — просто трябваше да си припомни хубавото старо време.

И така, колелото се завъртя. Най-напред Чугунов извика Кримов и Зъбов, за да обсъдят нещата.

И двамата седяха пред него навъсени мрачно, сякаш отиваха на погребение, но Чугунов се надяваше, че ще успее да им вдъхне малко увереност.

— Няма от какво да се страхуваме — каза той. — Вярно е, че издирват Челентано под дърво и камък, някои го смятат вече за мъртвец, но ви уверявам, че никой не се опитва да свърже изчезването му с нас. Така че ни остава само едно — да го забравим, да не мислим повече за него.