Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

Искаше да му каже, че вече не се вози в метрото. Нямаше лична кола — не се натискаше много за това, но му беше къде-къде по-лесно да си хване такси, където искаш, там ще те закара и нямаш грижи. Но си премълча и като повдигна равнодушно рамене, прие:

— Става.

— Качвай се тогава! — покани го Кеша, посочвайки му новата си лада деветка. — К’во ще кажеш, а?

— Кешка, и аз съм с теб!

Неочаквано отнякъде се появи жената на Кеша, Лена. Беше също толкова красива, също толкова сексапилна, колкото и при първата им среща. Тя погледна с любопитство Никита, но веднага му показа къде му е мястото — седна на предната седалка до мъжа си, а за Никита остави задната. Един вид, а съм еди-коя си, а пък ти си никой.

Кеша караше колата уверено и с голямо самочувствие. Имаше вид на баровец, на делови човек — не можеш да го заговориш току-така.

— Е, как я караш, Никита? На работа си се уредил, като гледам? — небрежно подхвърли той.

— Абе уж…

— Къде? Като какъв?

— Ами в една фирма, като специалист по извънредни ситуации.

— Вярно? Не бях чувал за такава длъжност.

— Че тя сега е на мода.

— И колко ти плащат?

— Ами различно. А ти още ли живееш на гърба на баща си?

— Ами че какво друго да правя? Живее се, докато си млад. И живея, както виждаш, доста добре. Ето ти например бачкаш, обаче носиш сребърен ланец, а моят, братле, е златен.

„Аз това… Аз онова“ — помисли се Никита и се подсмихна иронично.

— Не си лошо момче, Кеша, но си прекалено самовлюбен.

— А защо пък да не съм самовлюбен? Ето и Лена е влюбена в мен. Нали така, Леночка?

— Така е, скъпи!

„Влюбена била в него, ще е влюбена, докато има мангизи“ — помисли си Никита, но разбира се, не го каза на глас. Освен това може и да греши и Лена да не е такава, каквато той кой знае защо си мисли, че е.

Кеша тъкмо си беше отворил устата, за да каже още нещо, когато внезапно се чу стържене на метал и удар. Колата им беше изтласкана леко вдясно. Кеша скочи на спирачките.

— Мама мия! — изплашено възкликна той.

Черен джип „Мицубиши Паджеро“ се бе опитал да го изпревари, но неуспешно. Бе засякъл ладата на Кеша, който не успя да реагира навреме, и джипът забърса лявата му страна. Естествено, и двете коли бяха ожулени.

Всичко щеше да е наред, ако от джипа не бяха излезли трима бабаити с ниски чела. И тримата някак мързеливо и тежко се приближиха до деветката. Единият отвори шофьорската врата.

— Ей, лайно, к’во ше пра’име сега, а? — сграбчи най-безцеремонно Кеша за златния ланец и го измъкна от колата.

— Ама аз не съм виновен — изхленчи той.

— А нас, да ти кажа, хич не ни интересува т’ва? Накратко, даваш хилядарка в зелено и всеки си хваща пътя.

— За какво? Аз не съм виновен. Дайте да викнем КАТ.

Кеша сгреши много, като спомена КАТ. Бабанката леко, но доста болезнено го чукна с юмрук отгоре по темето.

— За какво? — изписка още веднъж Кеша.

Лена се обърна към Никита и сякаш с упрек каза:

— А вие какво, ще си стоите ей така и ще гледате как пребиват приятеля ви, така ли?

— Аз пък какво общо имам? Кеша нали е тарикат — подсмихна се ехидно Никита. — Като им вкара сега един ляв прав и са дотам.

— Абе, какъв тарикат е той! — презрително се усмихна тя.

— Затова пък си живее доста добре.

— А това пък какво общо има?

— Ами нищо — повдигна безразлично рамене Никита и слезе от колата. — Ей, момчета, защо нападате човека? — попита делово. — Той ми дължи пари, а вие го изнудвате.

— Ти пък кой си? — грубо, но не агресивно, го попита бабаитът.

Кеша безпомощно се мяташе в ръцете му и гледаше Никита с надежда.

— Аз ли? Аз съм от черняевските мутри.

— От черняевските ли?

— Така излиза на практика. А вие от кои сте?

— Ние ли? Ние сме от Далгопрудново.

— Аа, сещам се. С Веня Бореца бяхме на топло в една килия.

— Веня Бореца ли? Познаваме го. Много готин пич. — Мутрата вече беше забравил за Кеша и го натика обратно в колата. — А на тебе как ти е прякорът?

— Аз съм Ник. Ник от черняевските мутри. Много поздрави на Веня от мен.

— Абе, нямаш грижи, брато, ще му предадем.

— А това хлапе не го закачайте, става ли? Той и без това е, един вид, бита карта.

— Да не би ти да го цедиш?

— Така излиза. А освен това той по принцип не беше виновен.

— Е, по принцип ние направихме издънката, няма спор. Но нали знаеш, брато, трябва да им се дава урок на балъците.

— Че има ли смисъл да им даваш урок? Като са балъци, балъци ще си останат.

— Много добре го каза, брато! — засмяха се мутрите. — Добре де, няма да закачаме твоя балък. Чао, брато!