Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

Никита също даде откос нагоре и с голямо удоволствие забеляза как братоците от другата страна лягат на земята.

След този негов ход последва психологически дуел. Мутрата с автомата и Никита насочиха оръжията един срещу друг, гневните им погледи се сблъскаха, но никой не посмя да натисне спусъка. Нито единият, нито другият искаше да си взема грях на душата.

Никога нямаше да забрави този поглед — беше студен и напрегнат, но в него имаше и страх. Страхът гризеше и Никита, но той с достойнство издържа психологическия двубой, не извърна очи и не натисна спусъка.

Чауса също беше взел бабаита на прицел с автомата си, но също не бързаше да стреля.

— Край, тръгваме! — викна лидерът на вражеската групировка.

Никита свали автомата едва когато врагът направи същото.

Мутрите от противоборстващата групировка качиха по колите тримата си пострадали бойци, скочиха вътре и тръгнаха първи. Явно се признаваха за победени.

И къде ще ходят! Разполагаха с един автомат всичко на всичко, как ще се мерят с арсенала, докаран от Чауса.

— Ама че говеда, мамка му! — с достойнството на победител заяви Мошеника, наблюдавайки отдалечаващите се коли. — Нека само посмеят още веднъж да се набутат в нашия район, изроди такива. — После погледна Чауса и Никита. — Добре ги наредихте, момчета, честно. Направо ги разбихте.

— Ако Ник беше започнал да пуца по тях, щяха да са дотам — чу се познат глас.

Беше Клюна, един от бойците в петорката на Мошеника. Всичко тръгна от него. Никита го изгледа накриво. В дън земя да пропадне дано този Клюн! Точно заради него влезе в групировката на Капитана и затъна до уши.

— Разказахме им играта, а! — боботеше вече в колата Вовата. — Виж ги ти, поплювковците, мамка му, кого решили да нападат!

— Да бе, вярно… Абе ние на всеки можем да му разкажем играта — закима заканително Гирата.

— Трябва да разпуснем малко — каза Вовата.

— Пак ли ще поркаме? — недоволно го изгледа Витал. — Стига толкова. Имаме сух режим.

— Абе какъв ти, мамка му, режим — започна Вовата, но този път бригадирът беше непоколебим.

— Казах, сух режим, и това е! — скастри го той.

— Е добре де, така бъде — недоволно измънка Вовата. И начаса се разпали отново. — Момчета, и все пак трябва да разпуснем някак. Аа, сетих се! Хайде по пътя да се отбием при един шмекер.

— При кой шмекер?

— Ами при онзи, дето метна Ник с апартамента. Абе аз за Ник всичко давам!

Никита имаше чувството, че Вовата още малко и ще започне да къса ризата върху себе си. Е, не си скъса ризата, но се удари няколко пъти силно в гърдите.

— Приема се! — неочаквано се съгласи Витал. — Ник, честно казано, не се представи никак зле. Дайте наистина да отскочим по пътя при това говедо.

„Да отскочим по пътя“ беше меко казано. Колата трябваше да поеме едва ли не в обратна посока.

Никита нямаше нищо против това посещение. Ако това е начин за облекчаване на стреса, ако има полза, защо пък да не стиснат Чугунов за гушата. А за него това събитие беше като празник. Може да се каже даже, че се сбъдваше мечтата на целия му следказармен живот.

Колата се движеше към бившия дом на Никита. Към дома, в който той имаше намерения да живее и занапред. Но докато пътуваха, той се сети, че мръсникът Чугунов по това време най-вероятно е на работа.

Капитана не разрешаваше да се действа на своя глава, но Никита не се е натискал да нападат този гаден бизнесмен. Вярно, беше проучил къде се намира фирмата „Зареждане — сервиз“ ей така, за всеки случай. И ето че сега излезе такъв случай… Да върви по дяволите Капитана с неговите нареждания. Писна му от неговото „всичко с времето си“.

— Трябва да отидем до офиса му.

— Какъв е адресът?

Никита го каза.

— Ами че това е съвсем наблизо.

Вовата зави рязко надясно и замалко не отнесе светофара.

— Мамка му, гледай къде караш — кресна му Витал.

— Айде стига, знам всичките светофари в този квартал. Я гле’й, ся наистина ше се забием.

— Слушай, умнико, стига си се правил на интересен, става ли?

— А може просто някой балък да избушим, а? — обади се Гирата. — Ама честно, страшно ми се ще да вкарам един в мутрата на някой.

— То да беше само в мутрата — подсмихна се ехидно Никита.

Вовата спря бавареца точно пред главния вход на сградата, в която се намираше офисът на „Зареждане — сервис“. Четиримата излязоха от колата, качиха се по стълбите и влязоха в просторен вестибюл.

Фирмата се намираше на втория етаж. Някакво кекаво мъжленце охраняваше входа.