Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— И апартамента трябва да си върна.

— Точно така, трябва да си върнеш апартаментчето и да накажем балъка измамник. Точно така. С нас ще можеш да го направиш, без нас — не. Но изчакай, не бързай толкова, за всичко си има време. Да, между другото, поздравявам те.

— За какво?

— За бойното кръщение.

— За какво бойно кръщение става дума? — учуди се Никита. — Че аз даже не съм ударил някого. Всичко мина спокойно.

— Да, ама свършихме работата. Нали така?

— Така е.

— Ето, за това те и поздравявам. Трябва да го полеем. Може би при тебе вкъщи, Ник. В смисъл, в новия ти апартамент. Вова, я спри ето там. До онези шменти-капели — да им теглиш една на всички такива.

Колата спря до една врата със скромна табела. Беше агенция за недвижими имоти. Състоеше се от две стаи и имаше четирима души персонал.

Братоците нахълтаха в агенцията. Ни в клин, ни в ръкав направо от вратата Гирата изтърси заплашително и сърдито:

— Да сте викали рекетьори?

Слабичкото момче, което седеше зад компютъра, чак подскочи от уплах. Никита имаше чувството, че още малко, ще се напикае от страх.

— Неее — плахо проточи той. — Не сме викали…

— А така! Тогава за фалшивата тревога имате глоба — сто бона в зелено. Да не би някой да не е разбрал нещо?

— Извинете — надигна се от най-далечното бюро един мъж с добре оформена брада. — Но сто хиляди долара за нас са прекалено много.

— Ти пък кой си?

— Аз съм началникът.

— Е, добре де, сто хиляди гущера са много. А колко можете да дадете?

— Мисля, че двадесет процента от печалбата ще бъдат таман.

— Ето, това е точен човек. — Вовата се приближи до него и фамилиарно го потупа по рамото. — Обичам точните хора.

— Отдавна ли сте отворили офиса? — попита Витал.

— Ами не, наскоро…

— Тогава всичко е ясно. Добре де, така да бъде, ще ви пазим гърба. Значи, двадесет процента от печалбата, последно така се договаряме. Плюс апартамент за едно наше момче.

— Какъв искате?

— Е, мисля да е поне двустаен. То се знае, с мебели и телефон. Някъде в нашия район.

— На каква цена горе-долу?

— Горе-долу около петстотин хиляда долара. Но това си е ваш проблем. Нали вашата агенция плаща.

— Разбрах ви. Изчакайте само минутка.

Мъжът заби нос в екрана на компютъра, набра нещо на клавиатурата и накрая обяви резултата.

Никита хареса апартамента. Намираше се близо до кафенето, в което обичаше да се подвизава Витал с момчетата. Беше прясно ремонтиран, банята и тоалетната бяха с нови плочки, мебелите бяха стари, но доста запазени. Витал като че ли бе имал предчувствие, че в апартамента няма да има телевизор. Така че ненапразно бяха взели панасоника.

След около час празничната маса в апартамента вече беше нагласена. Вовата го наричаше „да сложим софрата“.

— Еех, живот! — проточи след първата чашка Витал. — Как да не си на кеф!

— Много ни върви днес — каза Вовата.

— Ама вярно бе — кимна Чауса, — два заека с един куршум ударихме.

— Ти пък къде се буташ? Седеше си в таратайката, все едно нямаш нищо общо с цялата работа — подкачи го Гирата.

— Ти к’во, занасяш ли се с мене?

— Абе не, просто се майтапя. Ще ми дадеш ли да направя едно кръгче с бракмата?

— А не искаш ли да ти дам един по мутрата?

Гирата и Чауса се заяждаха на шега, затова Витал не се намеси в спора им.

— Да, добре поработихме днес. Един платец за Капитана, един за нас.

— Как така за нас? — попита Никита.

— Ти да не мислиш, че сме на заплата при Капитана? Не, момче, ние сме бойна бригада. Ние сме, един вид, на самоиздръжка. Ето например стъпихме на врата на шефа на магазина. Ще потекат мангизи към общата каса. И за нас ще има процент. Но няма да е голям, защото Капитана ни насочи към него. А виж, кантората сами си я намерихме. Затова процентът ни ще бъде много по-голям. Разбираш ли ме?

Никита схвана каква е работата, въпреки че изобщо не му се мислеше за това. Искаше му се да пийне. И не просто да пийне, а да се натряска.

Днес бяха наложили данък на търговската зала и на агенцията за недвижими имоти. Днес просто всичко им вървеше като по вода. Даже не се наложи да си опитат юмруците. Но какво ще се случи утре… Утре може да се пролее и кръв. Никита го осъзнаваше много добре. Точно затова посягаше към бутилката.

Капитана и Сфинкса обядваха в ресторант „Прага“. Този път Бичмето не беше с тях.

— Значи си проучил нещата за Чугунов — каза Капитана, набождайки парче телешко.

— Както се разбрахме.