Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Ами искаме да купим един телевизор от вас…

— Но защо се обръщате към мен, има цял екип от консултанти…

— Дребни риби са тези ваши консултанти. Трябва с вас да говорим. Хубаво да си поговорим.

Без никаква покана, Витал седна в креслото точно срещу директора и се втренчи в него с пронизващия си поглед. Онзи започна да се върти неспокойно на стола.

— Как се казвате? — грубо го попита бригадирът.

— Сергей Давидович.

— Баща ти да не е евреин?

— Не, защо… — обърка се директорът. — Просто така е се е получило…

— Е, хайде, не се прави на ударен. Аз уважавам евреите, не се бъзикам. Евреите са хитри и умни хора. И ти, Сергей Давидович, също не си глупав. Виж какъв лъскав магазин си отворил.

— Търговска зала.

— Още повече че е търговска зала. И не се ли страхувате?

— А от какво да се страхувам?

— Ами представете си, че някаква пияна тумба нахлуе, изпочупи ви витрините, размята телевизорите по земята… А това са си загуби…

— А милицията за какво е?

— Е, милицията — тя, е хм… сила, разбира се… Че к’во, освен на милицията, няма ли на кого да се опрете?

— Нещо не мога да ви разбера…

— Кой друг охранява залата ви?

— Имам група охранители.

— Някакви бивши ченгета ли? Или военни в оставка? Или студенти?

— Вас какво ви засяга това?

— Засяга ме. Пет пари не струва охраната ти. Ами представи си, че те нападне някоя групировка. Какво ще правиш тогава?

— Каква групировка?

— Ами, мутрите.

— Някакви обирджии ли?

Витал разбра, че директорът се прави на ударен, знаеше много добре какво означава „групировка“ и кои са мутрите. А и понятието „рекет“ явно не му беше чуждо.

— Слушай бе! — започна да му свива сармите Витал. — Я вземи да си размърдаш малко сивото вещество в тъпата кратуна, става ли? На кого цакаш да ти пази гърба?

— За рекета ли говорите?

— Аз съм рекетът. Е, чакам отговор.

— Защо трябва да пълня гушата на някого? Имам си охрана. Освен това сотаджиите ме пазят.

Преди да отговори, Витал погледна мъжа, който продължаваше да седи на дивана.

— Драги, ти още ли си тук?

— Дошъл съм по един важен въпрос при Сергей Давидович — притесни се онзи.

— Май не ме разбра, тъпако. Гира, заеми се!

Гирата леко вдигна мъжа от мястото му като перце и го изхвърли навън.

Сега можеха спокойно да довършат разговора си с директора.

— Ще си под моя закрила, разбра ли? Ще ми цакаш двадесет процента от печалбата, а в замяна аз ще отбивам атаките на другите групировки.

— Но аз си имам охрана, сам ще се справя — заинати се директорът.

— Ама че дебил! Е, вече ме ядоса!

Витал скочи от мястото си и така замахна към директора, сякаш всеки момент щеше да го удари, но изглежда, в последния момент размисли. Явно здравият разум надделя у него.

— Така ли? Имаш охрана? Мислиш, че ще се справиш сам? Е, добре, смятай, че съм те нападнал. С една дума, тук наблизо има една градинка. Смятай, че съм ти нарочил среща. След един час ела там с охраната си. Там ще си изясним отношенията. И друго, да знаеш, че черняевската групировка ти е стъпила на врата. Още има време, можеш да проучиш нещата.

— Ще си помисля.

— Ами мисли, мислителю.

— Ами… ако не дойда?

— Искаш да знаеш какво ще ти се случи ли?

— Да.

— Помниш ли стихчето: „Попът имал куче, направо го боготворил; изяло кучето месото, и той взел, че го…“. Нататък го знаеш.

— Ще ме убиете? — ужаси се директорът.

— Какви ги говориш, драги, може ли така? — „учуди се“ Витал, но погледът му говореше друго.

— Ами това е, времето ти започна да тече. Да, между другото и през ум да не ти минава да ни пратиш ченгетата. Ние все някак ще си измием ръцете. Ама ти му мисли, да не ти направят обредно къпане. Да ти говори нещо „дом на покойника“? Е хайде, шефе, довиждане!

Витал се изправи гордо и излезе от кабинета. Никита тръгна след него. Само преди минути беше участвал в изнудване на бизнесмен. Беше силно впечатлен. Но не може да се каже, че беше впечатлен приятно.

Те чакаха в колата на уговореното място. Съвсем наблизо до тях беше паркирал запорожецът с оръжието.

— Да ви кажа, май е време да пращаме Чауса да се прибира. Няма к’во излишно да ни свети тук — каза Витал. — Балъка няма гръб, това е сто процента сигурно. А с неговата охрана не може да ни изплаши. Няма да има среща. Няма кой да се впрегне за тоя нещастник. Сотаджиите и пари да им даваш, няма да се вдигнат срещу мутрите. Не им стиска.

Оказа се прав. Никой не дойде на срещата.

— Вярно, хвана ги шубето — каза Вовата.