Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— А така! Ако си готино ченге — ще спреш някоя гъзарска кола. Ако си посредствен, ще спреш някоя по-стара западна кола, някоя волга или пък жигула. Но в никакъв случай няма да спреш някакъв си запорожец. Един вид, от какъв зор ще си губиш времето с тая бракма.

— Ами да.

— А ако на всичко отгоре зад волана седи някакъв мизерник с кирлив каскет, даже няма и да го погледнеш. Е, как ти се струват нашите шашми?

— Добре обмислено.

— Така е, добре е обмислено. Точно затова, Ник, все още сме на свобода. А и нямаме никакво намерение да влизаме зад решетките. Нали така, Вова?

— Спор няма! — кимна онзи и най-нагло засече на завоя една лада седмица. Колата замалко да се блъсне в някакъв уличен стълб. Трудно е да се опише физиономията, която направи засеченият шофьор.

— В казармата редовно ли стреляхте с автомат? — попита го Витал.

— Чак ми се повръща.

Никита можеше да стреля и от легнало положение, и от коляно, и прав, от място и в движение, по неподвижна и по движеща се мишена. И винаги уцелваше точно в десетката.

— Отлично! Значи ти си с автомата. Макар че, разбира се, ще е по-добре, ако може да се мине и без пукотевица. Няма смисъл от нея.

След около десетина минути колата спря пред магазина, който заемаше целия първи етаж на една монументална обществена сграда от сталински тип, разположена на кьоше.

— Хайде, да отидем да разгледаме телевизорите — злорадо се усмихна Витал.

Погледът му стана леден, лицето — каменно. От спокойния равнодушен Витал не беше останала и следа. Пред Никита стоеше безпощадна мутра. Такъв може да убие човек и окото му няма да мигне.

Към магазина тръгнаха само четирима. Най-отпред вървеше Витал, а след него останалата свита — Вовата, Гирата и Никита. Чауса остана в запорожеца за всеки случай.

В магазина всичко сияеше от чистота и лукс — мраморът, стъклото, ламинатът. А освен това беше прохладно от включения климатик. Навсякъде имаше редици със стелажи, а върху тях — телевизори от всички видове марки и каквито поискаш размери, стереоуредби, видеомагнетофони. Това беше в едната зала. В другата имаше перални, хладилници, климатици.

— Огромно нещо, страхотия — възхитено възкликна Вовата.

— Брато, само си представи какви мангизи се въртят тук — кимна му Витал.

Към него се приближи едно много слабо момче с бяла риза и черни панталони.

— Какво ще обичате? — услужливо попита той.

Витал даже не го погледна.

— Колко? — попита той, посочвайки с пръст един огромен „Панасоник“.

— Хиляда и двеста долара. Но днес откриваме магазина и имаме промоционални цени.

— Демек, режете глави? — наежи се Вовата и го смаза с поглед.

Онзи чак се сви от страх. Той вече беше разбрал с кого си има работа. Какви, ако не мутри, можеха да бъдат тези четири яки момчета с кожени елечета и с широки анцузи, с ланци — единият със златен, другите — със сребърни. Само Гирата да погледнеш и цяла нощ ще сънуваш кошмари.

— Не ви разбрах — измрънка под носа си момчето.

— Ся, кат’ ти вкарам един, веднага ше разбереш! — озъби му се Гирата.

— Къде е шефът? — също толкова свирепо попита Витал.

— Директора, мамка му, питам, къде е?

— Сега… ще го извикам…

— Не бе, нещастник, води ни при него!

В приемната до кабинета на директора зад компютъра седеше секретарка. Беше симпатично момиче, с големи кравешки очи. Явно са я сложили за украса или за още нещо.

— Сигурен съм, че няма нищо под полата! — високо каза Вовата и я посочи с пръст.

Гирата се изсмя гнусно. Момичето се изчерви и започна бавно да се надига от мястото си.

— Стой мирно, пиленце, да не вземем верно да те оправим набързо — изцвили Гирата.

— Къде е директорът? — попита я Витал.

— Там! — каза тя плахо, сочейки към вратата на кабинета.

— Само че не е сам…

— С кой е, с жена ли?

— С мъж…

— Той какво, да не е педал? — цинично се подсмихна Гирата.

Но никой не обърна внимание на шегата му. Витал отвори вратата и нахълта в кабинета. След него влязоха и другите, включително и Никита.

Директорът — много едър мъж със закръглено лице и приятен външен вид — седеше зад масивно бюро. На кожения диван вляво от него седеше още един мъж. Също с доста представителна външност и с очила.

— Как е, момчета? — небрежно подхвърли Витал и даже намигна на директора, който явно се чувстваше като господар в кабинета си. Ами така си е — у когото е силата, той е господарят.

— С какво мога да ви бъда полезен? — леко се притесни директорът.