Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Е, разбира се.

Капитана погледна Сфинкса.

— Антонич, искам да изровиш и най-малките подробности за този Чугунов. Трябва да знам всичко за него и тогава ще му организираме един засер.

— Какъв засер?

— Засер-ът е неговата съдба. Освен това името на фирмата му е такова. „Засер“ — съкратено от „Зареждане — сервис“. Схващаш ли?

— Вярно, че излиза „Засер“ — изкиска се Бичмето. — Ще му направим на това говедо един засер.

— Само ние да не се засерем — измърмори под носа си Сфинкса.

— Мълчи, да не ни урочасаш, ясно ли е? — смръщи се Капитана.

С това въпросът за Чугунов временно беше приключен.

Никита се събуди от някакъв страшен шум и патърдия. Чу се звън на бутилки. Някой изруга много долно.

Той се надигна от вонящия матрак. В празната мръсна стая с олющени стени беше тихо. Но за сметка на това в кухнята кипеше бурен живот.

Така си и мислеше. На лекьосаната маса седяха майка му, баща му и още два тъмни субекта — алкохолици в последна фаза. Никита влезе при тях направо по долни гащи и потник.

— О, синко! — Баща му като че ли се зарадва на появата му. — Сядай, ще пийнем, ще побъбрим…

— А и трябва да закусиш — с пиянска любов го погледна майка му.

— С какво? С водка ли? Или това е от домашната?

На масата нямаше нищо друго, освен трилитрова бутилка с леденостудена течност. Никита забеляза с какво настървение четиримата бяха впили поглед в този „източник на живот“.

— Това е благодат, синко…

— Край, свърши се с вашата благодат! — отсече Никита и протегна ръка, за да вземе бутилката.

— Недей! — хвана се за главата баща му.

Бе разбрал какво иска да направи синът му и замалко не изпадна в истерия.

— Добре де, живейте засега — смили се над нещастните алкохолици Никита. — Засега живейте. Скоро ще уредя да влезете в ЛТП. Вече съм говорил по този въпрос с някои хора.

Лечебно-трудовите профилакториуми отдавна вече бяха затворени, но затова пък бяха запазени диспансерите за наркозависими. Лечението там беше лошо, ако е безплатно. Но Никита намери една частна клиника. И в най-близко бъдеще имаше намерение да отскочи до нея. Не трябваше да се бави с лечението на родителите си — положението беше доста тежко.

— Братле, ама за какво им е на родителите ти да влизат в ЛТП? — изгледа го критично алкохоликът с подпухнало лице. — Да не мислиш, че им е зле?

— А теб кой те пита?

Наистина, от какъв зор този боклук се бърка там, където не му е работа!

— Кой те пита тебе, а? — още по-силно ревна Никита и хвана грубо алкохолика за яката, надигайки го от стола.

— Ей, я по-полека! — дръпна се онзи и даже вкара един лакът на Никита, не го удари силно, но все пак…

— Ама ти, мамка му, си бил и нагъл! — разяри се Никита и тъкмо беше вдигнал ръка да го удари с юмрук по лицето, но в последния момент размисли.

Мъжът с достойнство трябва да се бие само със силни противници. А пък този тук… Освен презрение, тази отрепка не можеше да предизвика никакви други чувства. Или може би съжаление.

Не удари алкохолика, а просто грубо го изрита от апартамента. Другият сам стана от масата и мълчаливо последва приятелчето си.

Никита се приближи към родителите си.

— Само още веднъж да видя тук тези изроди… — започна той и изведнъж засече. — Всъщност… има ли смисъл да говоря…

И да говори, и да не говори — все тая, старците му ще продължат да правят това, което са правели и преди. Лоши навици имаха, трябваше някак да се отърват от тях.

Никита се облече и излезе. След около половин час пристигна в кафенето, което Витал беше харесал за своя щабквартира.

Вече му бяха разяснили как стоят нещата в групировката. Капитана ръководеше четири бригади, като всяка от тях се състоеше от по петнадесет момчета. Но в тези бригади бяха биячите, тяхна грижа беше да държат под контрол частниците, да охраняват територията. Освен това имаше още две бойни петорки. Ръководеха ги Витал и Мошеника. И двамата бяха с ранга на бригадири. Бойните петорки бяха елитът на организацията. Те се състояха не от биячи, а от бойци. Това бяха най-важните момчета. Те отговаряха за всякакви „нападения“, срещи, разчистване на сметки, саморазправи и т.н. Никой не бе споменал на Никита, че ще си изцапа ръцете с кръв. Но сигурно и това щеше да се наложи.

Витал наричаше своята банда „шматките“. Някога живеел в Казан, а там от памтивека наричали така уличните банди.

Витал седеше на една маса, на най-почетното място, а до него Вовата жулеше студена бира. Приказваха си за нещо.