Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Да тръгваме — нареди му Витал.

И отново се оказаха в кабинета на директора. Онзи, горкичкият, беше пребледнял като платно.

— Какво си побелял като мъртвец бе, балък? — направи презрителна гримаса Витал. — Само недей да ми трепериш, че чак ми е гадно да те гледам! Е, къде ти е уж силната охрана?

— Те не пожелаха… — жално го погледна Сергей Давидович.

— Не пожелали. Ама ти не разбра ли, че нямаш силна охрана, а само сбирщина смотаняци. С една дума, разбра ли сега кой ще ти пази гърба?

— Да… Вие…

— Точно така. Ако някой те притесни, изпращай го при мен, при Витал от Черняево. Разбра ли ме?

— Да.

— Приготви ли мангизите?

— Толкова бързо ли? — още повече се изплаши директорът.

— Ами по принцип вземаме парите за седмица напред. Какво, не те ли устройва?

— Устройва ме… Само че в момента нямам пари. Всички налични средства са пуснати в оборот. За наем на помещението, ремонт, стока. Целият ми персонал работи за сметка на бъдещата печалба.

— Значи нямаш пукната пара… — замислено поклати глава Витал.

— Не.

Директорът се сви на топка — помисли си, че ще го бият.

— Добре де, ще ти влезем в положението. Ние сме сериозни хора, делови, а не някакви нехранимайковци. Ще намина след около седмица. Тогава ще ми платиш за две седмици.

— Добре… Значи, двадесет процента от печалбата, нали така?

— Плюс пет хиляди долара месечно.

— А това пък за какво? — плахо попита Сергей Давидович.

— Утре ще дойдат две черняевски момчета. Наши хора. Петте хиляди месечно са за заплатите им. Свестни момчета са, здравеняци. Ще бъдат постоянно до теб. Ето, сложи ги в приемната при секретарката. Не се притеснявай, няма да я оправят. При нас с тия неща е строго.

— Ще ме охраняват, така ли?

— Нещо такова. Само да не си мислиш, че ще те съпровождат до вкъщи и обратно до работа. Охраняваме фирмата ти, а не теб лично. Въпреки че при допълнително заплащане може да ти уредим и лични телохранители. Помисли за това, става ли?

— Да, ще си помисля…

— Ами чудесно тогава. Значи, до нови срещи.

— Да, довиждане…

Директорът стана от мястото си и ги изпрати до изхода на търговската зала. На пръв поглед от учтивост. Но всъщност той искаше по-бързо да се отърве от Витал.

— Наплаши го Витал. Ще сънува кошмари — каза Вовата.

Но Витал не смяташе да си тръгне просто ей така.

— А, между другото имаме едно аверче, иска да си вземе апартаментче под наем. Предлагат му хубава квартира. В нея има всичко, само едно нещо липсва — телевизор.

— Да, да, няма проблеми — каза Сергей Давидович и започна загрижено да се оглежда.

Той извика един продавач-консултант и му нареди да изкарат до колата един огромен петдесет и четири инчов „Панасоник“.

— А на мен пък ми се развали видеото — продължи Витал. — Да направим замяна, а?

— Няма нужда, и така го вземете — съвсем посърна директорът.

— И аз искам да си сменя телевизора — каза Вовата.

— Да бе, вярно — кимна му с глава Гирата. — А за мен и телевизор, и видео.

Тръгнаха си от магазина с претъпкан багажник. В него имаше всякакви кутии и кутийчици.

— Е, видяхте ли как прекарахме балъка — каза Витал. — Капитана ще е доволен.

— А кого ще пратим в магазина? — попита Никита.

— Абе Капитана и Бичмето винаги могат да намерят няколко яки момчета. За това не бери грижа. Само да свирнем и веднага отнякъде ще изскочат няколко напомпени бабаитчета…

— И без да си мръднат пръста, ще получават по половин хилядарка в зелено — добави Вовата.

— Защо по половин хилядарка? — попита Никита. — Нали на всеки се падат по две хиляди и половина.

— Ти к’во, луд ли си бе, брато? — каза Витал, въртейки показалец до слепоочието си. — Момчетата ще се разхлаждат в офиса, ще си лафят със секретарката, нищо няма да вършат, а аз да им плащам за това две хиляди и отгоре? Що не духат супата! Да се радват, че ще могат да се правят на тежкари. С една дума, хилядарка от петте е за тях, а останалите са за нас. Излиза по хилядарка на човек от един магазин. Та така живеем ние, Ник.

Ето как Никита започна да се учи на премъдростите на престъпния свят. Само че това не го радваше особено.

— Да не искаш ти да отидеш да киснеш в магазина? — скептично го погледна Гирата. — Може пък нашата компания да не ти допада?

— Я стига, Гира, престани — скастри го Витал. — Никита е сериозно момче. Боксьорче, с пушкалата е на „ти“. Лично Капитана му има доверие. Не е за него тая работа да седи по офисите да се разхлажда. Чакат го сериозни неща. А и половин хилядарка в зелено е под достойнството му. Нали така, Ник?