Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

Наведе се към момчето, вдигна го от пода, сложи шията му на коляното си. Повдигна главата му и оголи гърлото му, допирайки острието на ножа до него.

— Моля те, недей! — ревна онзи.

— Къде са парите? — попита го Витал.

— Нямаме пари!

Това беше достатъчно, за да пусне Гирата ножа си в действие. Кожата на гърлото му се цепна, бликна кръв като фонтан, чуха се тежки хрипове. Предсмъртни хрипове. Момчето се свлече с прерязано гърло на пода и се замята в агония.

— Идиот такъв! — разкрещя се Витал на Гирата. — Какво направи бе, дебил?!

— ’Що бе? — тъпо го изгледа онзи.

— Ама ти го уби!

— Е, и к’во от това?!

— Изрод!

— Ама нали ти така каза!

— Ненормалник!

— Трябва да се изнасяме — каза Вовата.

— Ами тези двамата? — каза Витал, посочвайки другите две момчета.

— Ся ше оправим нещата — бързо прецени какво трябва да се направи Гирата.

И с някаква дяволска ярост намушка с ножа първо единия, а после го заби в гърдите на другия.

Никита беше потресен от страшната сцена. Искаше да спре изверга, да изтръгне окървавения нож от ръката му, но сякаш някаква неведома сила го прикова към мястото му. Даже за момент му се стори, че не той стои в тази стая, в този апартамент, а някой друг.

После усети, че започва да го тресе. Много смътно си спомняше как Витал го взе под ръка и го поведе към входната врата.

— Няма страшно, в нашата професия се случват и такива неща — опитваше се той да съвземе Никита, но безуспешно.

Никита нямаше спомен как се е качил в колата, но за сметка на това много отчетливо се беше запечатал в съзнанието му звукът от плесницата, с която Витал заслужено възнагради Гирата.

— Дебил такъв, ами че ние се забъркахме в убийство!

— Е, к’во сега, нали ни е за първи път? — гузно се оправдаваше Гирата.

— Шибан тъпак си ти!

— Ама нали такова, нали тия групово са я опънали…

— Теб трябва да те опънат, кретен такъв!

След това и петимата се озоваха в апартамента на Витал. Той имаше хубав апартамент, тристаен, с приятна атмосфера. Но Никита не обръщаше внимание на нищо около себе си. Той жадно изпи на екс водна чаша с водка.

— Няма страшно, брато — потупа го по рамото Витал. — Само първия път ти става лошо. После се свиква.

— Не искам да свиквам.

— Това си го избий от главата. Щеш — не щеш, никой не те пита. Нали си получи вече входната такса.

Никита се сети за петстотинте долара, които му беше дал Капитана. Това беше входната му такса. А изходната можеше да му струва живота.

— Добре де, оставам — промърмори той.

— Много добре. А тази история ще се потули. Или мислиш, че ченгетата ще ни спипат? — каза Витал и го погледна някак подозрително.

— Какво искаш да кажеш с това? Мислиш, че мога да ви изпортя на ченгетата ли?

Никита трябваше да се възмути, но му беше все тая — беше изпаднал в пълна апатия.

— Не бе, брато, не съм казал такова нещо. Но ако случайно ни хванат ченгетата, запомни добре — трябва да мълчиш като риба. Ни чул, ни видял. Това е основният ни принцип. Ако си мълчиш, ще те измъкнат от панделата, ако ли не — ще те изнесат с краката напред от килията. Схващаш ли?

— Никога и срещу никого не съм доносничил през живота си.

Вярно беше. Никого не беше натопил досега. Това, изглежда, не беше въпрос на принцип, а по-скоро проява на вродена упоритост. Но така или иначе, Никита досега наистина не беше доносничил срещу когото и да било. Дори и много да му се е искало.

— Отлично. Дай да ударим по още едно.

И отново се повтори сценарият от вчера: плюскане на корем, тотално преливане, замъглено съзнание и опияняващо потъване в страната на Морфей, а на сутринта — събуждане с тежък махмурлук. Само че този път не празнуваха успех. Този път се наливаха от яд на идиота по прякор Гирата.

Първото, което направиха на следващата сутрин, беше отново да седнат на масата — всички искаха да си угасят махмурлука с някоя чашка, даже Витал.

— Но само по сто грама, не повече — предупреди той. — Всеки момент може да се появи Капитана.

— И без това ще ни разгони фамилията за вчера — навъсено промърмори Вовата. — По-добре пияни да го отнесем, не боли чак толкова.

— Защо пък ние трябва да го отнасяме? — Чауса погледна злобно към Гирата. — Който си е забъркал кашата, той да си я сърба пред Капитана. Ние си свършихме нашата работа. А Гирата само оплеска нещата, тъпакът…

— Кой е тъпак, бе? — наежи се Гирата.

Надигна се рязко от мястото си, пресегна се през масата и центрира Чауса в десетката. Докато останалите се усетят, онзи вече беше загубил равновесие, падна по гръб на пода и силно си удари главата.