Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Вода ли да ти дам? — злобно пародира думите му инспекторът.

Той сграбчи от мръсния перваз една също толкова мръсна кана с вода и я обърна върху главата му, обливайки го целия.

— Напи ли се сега?

Никита замълча.

— Олекна ли ти, копеленце мръсно? — нахвърли се другият инспектор срещу него. — Хайде, казвай сега, гадино, как си им прерязал гърлата и на тримата…

— Аз?! На тях?! Имате някаква грешка. Аз нищо не знам.

— За последен път те питам! Защо си пречукал момчетата?

— Абе не съм ги закачал, ви казвам.

— А кой ги е закачал? Кой ги е убил?

— Аз откъде да знам? Изобщо нищо не знам.

— Сега ще ти опресним паметта.

Той взе някакъв плик, мина зад гърба на Никита и го метна върху главата му. Другият инспектор го държеше за раменете. Здравата се беше вкопчил в него — нямаше мърдане. Никита се опитваше да се измъкне. Има си хас да не се опитва! Нямаше никакъв въздух, пликът запуши устата му, кръвта нахлу в главата му. Усещането беше ужасно.

Вече беше започнал да губи съзнание, когато свалиха плика от главата му.

— Е, какво, сети ли се? — злорадо го попита единият инспектор.

Никита не отговори нищо. Просто не можеше да отговори — толкова жадно поглъщаше драгоценния въздух. Имаше чувството, че втори път не би издържал на подобно мъчение.

— Е, чакам отговор…

— Нищо не знам — с големи усилия успя да каже той.

— Как ли пък не!

Отново нахлузиха плика на главата му. Изпитвайки страшни страдания, Никита пак започна да губи съзнание. Гирата е мръсно копеле. Гирата е гадина. Гирата е убиец… Изтезават Никита заради него. Той, мръсникът, уби онези момчета… Трябва да им признае всичко…

— Е, какво сега, ще благоволим ли да говорим? — отново го попитаха онези, когато свалиха плика.

— Да.

— Давай!

— Казвам ви — нищо не знам.

— Ах ти, гад мръсна! — Рижият инспектор със засилка му вкара един юмрук в гърдите.

Никита щеше да се просне на пода заедно със стола, ако не беше другият инспектор, който го задържа да не падне. За което възнагради Никита с юмрук по темето. Говеда!

— За последно те питам, ще си признаеш ли?

— Нямам какво да признавам — продължи да упорства Никита. — Нищо не знам.

Трябва да предаде Гирата. Той, гадината, ги забърка в цялата тази каша. Мутрите даже искаха да го очистят. Но вродената му упоритост го накара си държи езика зад зъбите.

А освен това не трябва да се предава така лесно. Трябва да мълчи. Да мълчи, каквото и да става. Така им беше казал Витал. Абе да върви по дяволите Витал! Но въпреки всичко Никита нищо няма да им каже. Няма и думичка да обели. Нека Гирата сам си признае всичко.

Отново му нахлузиха плика на главата. Този път не го свалиха доста дълго. Мяташе се, гърчеше се в агония, а след това потъна в пълен мрак — загуби съзнание.

Дойде на себе си в килията. Лежеше върху дървения нар, мокър от главата до петите. Проклети ченгета! Опитали са се да го свестят с вода. Хубаво го бяха свестили, няма що. Хвърлили са го в килията още в безсъзнание. Ако оживее — добре, ако ли пък не — майната му. Говеда!

На следващата сутрин пак дойдоха да го вземат и отново го заведоха на разпит. Само че този път помещението за разпит беше много по-чисто. Освен това ги нямаше гадните инспектори, вместо тях в стаята стоеше мъж с приятен външен вид, с пищни поддържани мустаци, големи рогови очила, изгладена бяла ризка и вратовръзка.

— Казвам се Илин и съм следовател от прокуратурата — представи се той. — А вие трябва да сте Никита Германович Брат, нали така.

— Ами като че ли да.

— Последно — „като че ли“ или не?

— Да, същият.

— Може ли така, Никита, та вие сте съвсем порядъчен младеж. Били сте в казармата, върнали сте се вкъщи и веднага сте влезли при мутрите. Как може такова нещо?

— Че бях в казармата, бях — кимна утвърдително Никита. — Че се върнах вкъщи, и това е вярно. Но за какви мутри ми говорите, не мога да разбера.

— Никита, няма смисъл да ми говориш глупости — усмихна се любезно следователят. — Знам всичко за теб. А и водим разговора без протокол. Надявам се, че си обърнал внимание на това.

— Има нещо такова.

— Тогава ми кажи как така те приеха веднага в престъпната групировка на Капитонов.

— Кой е този Капитонов?

— Ами Михаил Александрович Капитонов. А да, извинявай, забравих, че в тези зверилници — бандите, не съществуват нито имена, нито фамилии, само прякори.

— Аз не съм звяр.

— Именно, аз също мисля така. Капитонов на вашия език е Капитана. Ти си още млад и да речем, си попаднал в бандата му от глупост. Но се надявам, че все още не си загубен за обществото. И все пак, как се случи така, че Капитонов, без да се замисля, те взе в групировката си?