Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Михаил, ако нямаш нищо против, бих желала да поговоря няколко минути с приятеля си от училище.

Онзи хвърли на Никита недоволен поглед, но се разтопи пред Лена:

— Разбира се, скъпа… — Заключи колата и изчезна.

Никита и Лена останаха сами.

— Къде отива? — изпращайки го с поглед, попита Никита.

— Вкъщи. Отдавна не съм те виждала. Къде се загуби?

— Вярно, загубих се — кимна Никита.

— Оттогава доста неща се промениха. Разведох се с Кеша и се омъжих за Михаил.

— Честито!

Колкото и да беше странно, Никита изобщо не я ревнуваше. Какво беше това — отминала любов, изстинали чувства? Или такава любов просто никога не е имало…

— Купихме апартамента от Кеша.

— И защо?

— Харесва ми да живея тук.

Явно му намекваше нещо. Очите й се премрежиха от сладък копнеж.

— А Михаил харесва ли ти?

— Как да ти кажа… — На красивите й устни заигра похотлива усмивка. — Миша работи много, по цели дни стоя сама вкъщи… Можеш да ми идваш на гости…

Всичко е ясно, беше му отредила ролята на любовник.

— Съжалявам, нямам време. Аз също ще работя.

— Къде?

— Ами все в някоя фирма ще се уредя. И в института ще се върна.

— Гледай ти… И все пак наминавай, ако имаш време.

— Ще си помисля.

— Виж го ти, щял да си помисли!

Лена обидено вирна носле и с величествена походка се насочи към входа. Никита я изпрати с леко насмешлив поглед.

За него тя беше просто част от миналото. Но се опитваше да се промъкне и в настоящето му. Не, не, това беше несериозно.

Когато се прибра вкъщи, обядът вече го чакаше на масата. Майка му бе сготвила супа от гъби, беше изпекла в микровълновата пиле — да си оближеш пръстите. Баща му беше още на работа. Работеше от осем до пет, щеше да се прибере точно в шест, на секундата. Никита беше сигурен, че той повече няма да близне алкохол.

Разговорите на тема „пиене“ бяха строго забранени вкъщи. Бирата, виното, водката бяха враг номер едно за семейството. Вече не се страхуваха от това, но и дума не можеше да става за примирение.

— Можеш да ми честитиш — доволно каза майка му.

— За какво?

— Намерих си работа. Като счетоводител в една фирма.

— Честито!

— А на теб кога ще ти дойде акълът? — Гласът на майка му стана малко по-строг.

— Ами трябва…

— Трябва… Само това чувам — „трябва“…

— Добре де… Все едно току-що съм се върнал от казармата.

И в същия миг го осени една идея.

— Така, така, майко, не знам какво ще правим, но утре вкъщи ще има празник. С празнична трапеза, торта и така нататък…

— Какъв празник?

— Синът ти се връща от казармата!

Никита се разходи отново из познатия пазар. Но този път си купи маскараден костюм не за да убива. Взе само войнишки шинел, друго не му трябваше. Панталони, кител и фуражка си имаше. Майка му ги беше запазила, не позволи да се затрият.

И ето го сержанта от Руската армия Никита Брат, връща се вкъщи.

Ето я Москва, познатата спирка на метрото, старият роден квартал, трамваят с много познат номер, чистата улица, грижливо засадените дървета, старателно оформените градинки с тревичка, поддържаните блокчета.

Тук живеят родителите на Никита. Оттук той замина за казармата преди две години и половина. И се връщаше на същото място. Всичко вече бе зад гърба му — и казармата, и шестте месеца неразумен живот.

Той вървеше гордо, облечен в изгладения шинел, копчетата и акселбаните блестяха като златни.

Никита слезе от трамвая. Застана на светофара. Светна зелено, той спокойно направи крачка напред. Изневиделица отнякъде изскочи кола.

Чисто нова западна кола, черна на цвят, носеше се към него с бясна скорост. Явно червеният светофар действаше на шофьора като на бик. Ако беемвето не беше набило спирачки навреме, Никита щеше да се окаже под гумите.

В мига, в който се чу оглушителното свирене на спирачките, той отскочи назад. Рязко намалявайки скоростта, колата мина покрай него и спря.

Не можа да повярва на очите си. Всичко вече се беше случвало…

Тогава, преди половин година, той беше показал неприличен жест на шофьора. Но сега стоеше кротко, не се закачаше с никого. Но не можа да повлияе на хода на събитията…

От бавареца се изсулиха двама бабаити, огромни, напомпени, физиономиите им — злобни. А в очите им — празнота.

— Ее, ти к’во бе, мизерник такъв, да не си изперкал централно, а? — озъби се единият. — Къде гледаш, бе!

Така. Всичко започва отначало…

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5985