Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

Утре добермана вече няма да го има. Как ще се учуди съседът му само, ако разбере кой е поръчал убийството на песа.

Да, така си е. Никой не би помислил, че зад гърба на Борис Борисович стои такава велика сила. Съседите го познаваха като тих и скромен интелигент, който нито е гладуващ, нито е пируващ. Имаше скромен тристаен апартамент със старомодни мебели. Нямаше нито жена, нито деца. Дори жени не водеше вкъщи, за да оцвети малко сивото си ежедневие.

Но на него изобщо не му беше скучно. Освен това животът на широка нога е само излишно харчене на средства. А той винаги си правеше сметка, събираше копейка по копейка, рубла по рубла. В сметките си зад граница Карасев вече беше натрупал около три милиона долара. И всичко това, защото държеше здраво в ръце криминална нишка, която свързваше високопоставените чиновници и изпечените престъпници. През него минаваше колосално количество свръхсекретна информация. Той беше нужен на всички: и на тези, които бяха отдолу, и на тези отгоре. Ако го няма него, връзката между престъпниците и чиновниците ще се прекъсне и ще настъпи пълен хаос.

Всички знаеха това и именно по тази причина пазеха като очите си Борис Борисович. А и той самият се пазеше. Много старателно се прикриваше.

Съвсем наскоро организацията беше обезпокоена от регионалното управление по борба с организираната престъпност. Ченгетата бяха опропастили много важна сделка. Следователно са имали някаква информация за Мамута и най-близкото му обкръжение. Но на Карасев и през ум не му минаваше, че тези ченгета могат да знаят нещо и за него. Това бе пълен абсурд. Просто бе невъзможно!

— Поздравявам те с победата! — иронично се подсмихна Нервака.

— Подиграваш ли ми се? — попита Примката.

— Че как, цяло куче си ликвидирал. С един изстрел.

— Абе то не беше обикновено куче. Породисто беше.

— Че като е породисто, е по-сложно да го убиеш.

— Да приемем, че това беше генерална репетиция.

Предния ден Примката беше получил нареждане да премахне Светлов. Вершинин засега решиха да не го пипат. И без това му бяха подкастрили крилцата. През същия ден се обади и Карасев. Някакъв доберман, видите ли, искал да се очисти. Пречело му кучето. Идиотска поръчка, но думата на Борис Борисович беше закон.

Кучето го нямаше вече, но пък оставаше Светлов.

Никита винаги бе харесвал офицерската униформа. Особено ако е нова и изгладена. Само че не на всеки му отива да носи такава униформа. Но на него му стоеше много добре.

Беше облякъл тъмносивия шинел с два реда копчета, лейтенантските пагони, портупея, излъсканите до блясък ботуши от хромова кожа, пистолета в кобура. Хромовите ботуши като че ли вече бяха отменени, но без тях не можеше. С тях той изглеждаше като истински тесногръд военен, особено когато вървеше с почти строева крачка. Идиотската усмивка, пищните рижи мустаци, ококорените очи, нахлупената до уши шапка, тънките кожени ръкавици — всичко това му придаваше вид на същински лейтенант, току-що излязъл от школата.

Шинела, ботушите, шапката, портупея и даже кобура беше купил без каквито и да било проблеми на пазара. А можеше да отиде и в някой специален магазин, но там щяха да му смъкнат кожата. Пистолета „Макаров“ му беше останал от предишни времена. Беше чист, не беше изцапан с кръв. Дегизирането с изкуствените мустаци беше заучен похват, но идиотският вид беше въпрос на малко лична фантазия. Имаше кого да имитира, познаваше един лейтенант с устав в главата вместо мозък.

„Леви-десни, леви-десни — даваше си команди наум той. — Леви-десни… Стой!“

Изведнъж спря като закован до човек с дебело кожено яке. Онзи стоеше на колене и се беше хванал за главата. Дори не обърна внимание на глуповатия лейтенант до себе си. Цялото му внимание беше насочено към кучето. Доберман, прострелян в главата. Изстрелът беше много точен, работа на снайперист.

— Много добър изстрел! — гръмогласно каза Никита.

— Виж какво, що не вземеш да се разкараш оттука! — справедливо се възмути мъжът.

— Слушам! — чинно му козирува Никита и отново с почти строева крачка продължи към входа на блока. Леви-десни, леви-десни…

— Идиот! — чу зад гърба си той.

За него това прозвуча направо като комплимент.

Той се качи на нужния етаж и смело позвъни на една от вратите. Тя като че ли беше съвсем обикновена. Но под невзрачната дървена обшивка сигурно се криеше някой тежък брониран лист. Никита знаеше много добре при кого идва.

— Кой е? — чу се пресипнал мъжки глас отвътре.