Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Знам какво трябва да направим — каза той.

Лев сякаш не го чу. Той продължи да гледа безизразно в една точка.

— Семейството ти е в безопасност, под охрана е.

Този път Вершинин му отговори:

— Тези изроди са способни на всичко.

— Да, те са много опасни. Но при условие, че цялото им внимание е концентрирано само върху нас.

— Ами че те с друго, освен с нас не се занимават. С останалото всичко им е наред. Заради нашите продажни генералски мижитурки.

— Засега всичко им е наред. Но ние ще им направим шах с пешката. И ще премахнем Мамута. И посредника му също. Ще настане пълен хаос.

— Ще настане — кимна Лев. — Тогава може и момчетата от СОБР да пуснем в атака. Ако премахнем Мамута и посредника му, покровителите им няма да успеят бързо да реагират. А докато предприемат някакви конкретни мерки, вече ще бъде късно. А онова говедо лично ще го спипам…

— Само че как да премахнем Мамута и посредника му?

— Ами аз само за това мисля. Но нищо не мога да измисля… Мен ако питаш, лично бих ги очистил. Но всяка наша крачка се следи. Само в този кабинет се чувствам в безопасност. Но оттук не мога да се добера до Мамута.

— Да, в този кабинет като че ли сме в безопасност. Както и в изолатора за временно задържане…

— Какво общо има изолаторът?

— Ами такова… С една дума, имам много интересна идея.

Вершинин го погледна учудено. Очите му загубиха безизразността си, в тях заискри любопитство.

Никита беше извикан в стаята за разпит.

Вчера го въртя на шиш един шапкар от Главно управление на МВР. Разпитваше, опипваше почвата, опитваше се да му вземе страха. Само че Никита е старо куче. На всички въпроси даваше един и същ отговор: „Нищо не знам“.

А днес…

Днес с него щеше да разговаря Светлов. Той седеше зад тежкото канцеларско бюро на стол, захванат неподвижно за пода. Покани и Никита да седне на също така застопорена табуретка.

— Сядай, братле, запали си цигара…

Светлов му подаде кутия марлборо. Но Никита извади от джоба си своите цигари.

— Какво искате от мен? — намръщено попита той, когато конвоят излезе.

— Вече на „вие“ ли си говорим? Обидил си се значи…

— Няма такова нещо, никога не съм бил докачлив.

— Ясно. Общо взето, искам да говоря с теб за нещо.

— Е, слушам ви.

— Чакай малко…

В стаята мълчаливо влезе рижият Вершинин и навъсено кимна на Никита за поздрав. Не изглеждаше никак добре. Беше много потиснат, съкрушен. Никита се сети защо — Игор му беше казал, че му се е случило някакво голямо нещастие.

Вершинин извади някакъв уред и с него обходи цялата стая в кръг.

— Всичко е наред — каза той на Светлов и излезе.

— Ще стои отвън пред вратата — кой знае защо каза Игор. — За да не ни подслушват.

— Какво беше това, с което се разхождаше преди малко?

— Скенер. Търсеше бръмбари.

— Какво, толкова ли е сериозен разговорът?

— Сам се сещаш, това е добре. А разговорът наистина е сериозен. Преди всичко трябва да видиш това…

Игор извади от джоба на якето си сгънат на четири лист. Разгърна го и го подаде на Никита.

— Чети и запомняй…

Никита се зачете в текста. „Ирина Николаевна Озеркова, родена през 1971 година, неомъжена, не работи…“ Текстът по-надолу продължаваше в същия дух за някаква си Ирина… Биография, характеристика, адрес…

— Защо ми го давате? — озадачено попита Никита.

— Това е твоето алиби.

— Нещо не ви разбрах…

— С тази Ирина си бил през цялото време, докато са се извършвали въпросните убийства. Тя ще го потвърди. И ще каже, че по това време нито веднъж не си излизал от апартамента й.

— Ама аз даже не я познавам…

— Достатъчно е, че аз я познавам. Момичето е сигурно. Накратко, днес е теб ще разговаря следователят. Ще му кажеш за Ирина, за това, че имаш алиби. А другото не е твоя работа.

— Значи ще ме пуснат?

— В най-скоро време. Поради недоказаност на обвинението.

— Но ти се излагаш на голям риск…

— По принцип да.

Безплатно е само сиренето в капана за мишки. Никита много добре знаеше тази стара истина. Той се вгледа внимателно в Светлов.

Изглежда, ще искат нещо от него, за да откупи свободата си. И сега Игор ще му каже какво е то. Беше написано на лицето му.

— Какво трябва да направя?

— Много важно нещо. И много благородно…

— Може ли по-накратко?

— С Лев се случи голямо нещастие. Едни престъпници изнасилили жена му и дъщеря му…

— Нали те помолих по-накратко…

— Сега искат да ги убият. Но ние трябва да ги изпреварим.