Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

— Оксана ли? — прецеди през зъби Никита.

— Ето, виждате ли, потвърждавате факта, че тази нощ сте имали гостенка. И сте я изнасилили.

— Какво?! — Никита не можеше да повярва на ушите си.

— Изнасилили сте я и при това по най-извратен начин.

— Това е лъжа! Тя сама…

— Знаете ли, младежо, може и да ви вярвам. Но фактите са си факти. Потърпевшата си е направила снимка на контузиите от побоя, потвърден е и фактът за наличие на полов контакт. Страхувам се, че не можете да се измъкнете. Отведете го!

Изведоха Никита на улицата, качиха го в една затворническа кола и го откараха в районното.

Ако някой друг беше на негово място, щеше да си чука главата в стената, да проклина съдбата си, но Никита бе свикнал да попада и в по-сложни ситуации от тази. Затова разсъждаваше съвсем трезво и спокойно, методично анализираше събитията.

Нямаше никакво съмнение, че срещата му с Оксана е била нагласена, чиста шашма. Вчера му бе се отдала, а тази сутрин написала жалба срещу него. Бил я изнасилил! Арестуваха го, но след някой друг час сто процента щеше да получи оферта — демек, дай еди-колко си пари и Оксана ще оттегли жалбата. Всичко е ясно…

А пари имаше, бяха му останали десет хиляди и малко отгоре. Интересно, колко ли ще му иска Оксана? По-точно не тя, а онези, които стоят зад нея.

Никита даже не й беше ядосан. Не мислеше да отмъщава и на онези, които са я накарали да извърши това. В крайна сметка всеки си изкарва парите както може. Сам си беше виновен за всичко. Как можа така да се подведе…

Закараха го в районното и го тикнаха в ареста срещу дежурното отделение. След около петнадесет минути се появи Оксана, с нея бяха и двама бабаити. Трябва да бяха братята й, иронично се подсмихна Никита, дошли са да искат обезщетение за опозорената чест на сестра си.

Оксана отиде до прозорчето на дежурния, а „братята“ се обърнаха към Никита. Гледат го и му правят разни гримаси — демек, хвана ли се, брато…

Единият вдигна ръка, а в нея картонче, на което беше написана цифрата две с три нули отзад. Две хиляди долара. Всичко е ясно.

След малко в играта ще се включат и ченгетата. Най-вероятно играят партия с тези двамата. Те също ще вземат своя дял. Затова механизмът на обработване на балъците работи безотказно при тях. И бързо — Никита силно се надяваше на това.

Оксана и „братята“ си тръгнаха. Сега сигурно щеше да се появи някой от ченгетата и щеше да му предложи да се разберат с добро…

Може пък събитията да не се развият точно така, както си мисли. На Никита даже му стана интересно точно по каква схема за обработване работят.

Но цялата система изведнъж се провали. Защото в районното се появи капитан Светлов.

Игор мина покрай дежурния, поздрави го с леко кимване. Явно бе чест гост тук. Съвсем разсеяно хвърли бегъл поглед към ареста и продължи нататък. Но не успя да направи и две крачки, и рязко се спря. Обърна се и учудено се вторачи в Никита.

— Ти? — Само това успя да се изтръгне от гърдите му.

— Здраве желаем, другарю капитан! — поздрави го Никита.

— Никита! Как попадна тук? Макар че сам ще разбера.

Светлов се приближи до прозорчето на дежурния и поговори с него. След това се качи на горния етаж. След около десетина минути се върна със старши лейтенант Колобов и един сержант.

С много кисела физиономия, Колобов нареди на сержанта да сложи белезниците на Никита и да го заведе в някакъв кабинет.

Само след пет минути Никита седеше на табуретка в светлия просторен кабинет под надзора на сержанта. Там имаше някакъв лейтенант, който тракаше на пишещата машина с цигара в уста. При появата на Светлов той веднага стана и излезе. Сержантът също изчезна.

Светлов и Никита останаха сами.

— Хвана ли се накрая, гълъбче — без капка злорадство каза Игор.

— Рано или късно, всеки си намира майстора…

— Именно…

— Само че аз не съм виновен за нищо.

— Пак ли почваш старата песен? — пренебрежително махна Светлов. — Нямам намерение да те разпитвам. Има си следователи за тази работа, те да те въртят на шиш.

— За какво да ме въртят на шиш?

— А ти не знаеш, така ли?

— Нищо не знам.

— Ясно… Шестнадесет трупа са на неговата съвест, а той нищо не знаел… И това са тези, които си убил сам. А ако вземем да броим и онези, на които в комбина с Витал видяхте сметката…

— Няма такова нещо.

— Няма — кой знае защо се съгласи Игор. — Ако си говорим честно, срещу теб няма железни улики. Още нищо не се знае. Но нали разбираш, следствието може да се протака година, две…