Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

Никита спря шестицата с цвят на кафе точно до нея. Отвори й дясната врата.

— Качвай се! — махна й, канейки я да седне в колата.

Момичето не се подвоуми нито за момент и веднага се цопна на седалката до него. Усмихна му се срамежливо и махна с ръка мокрия кичур от челото си.

Отблизо не му се стори чак толкова красива, както отдалече. Даже не беше симпатична. Но Никита я съжали. Валеше, беше студено, а тя стоеше съвсем сама на улицата в това лошо време, облечена в някакви жалки парцалки.

— Премръзна ли? — попита той.

— Ами да — кимна му тя.

— Как се казваш?

— Оксана.

— Защо стоиш тук? Сама ли си? Няма ли кой да те наглежда?

— Ами, не, има кой да ме наглежда…

— И кой?

— Ами Валера…

— Кой е този Валера?

— Какво, не се ли сещате?

Никита разбра намека й.

— Какво, ти да не си проститутка?

— Жрица на нощта — поправи го тя.

Хубава работа, на това му се казва да съжалиш нещастното момиче… Но нима не можеш да съжалиш една проститутка?

— Отдавна ли стоиш?

— Ами успях да се измокря до кости.

— Да се беше прибрала вкъщи.

— Нямам дом. Живея с Валера. Той живее с още три момичета. Но сега не мога да се прибера при него. Трябва да работя.

— Откъде си?

— От Днепропетровск.

— Ясно… Дошла си да изкараш мангизи. А дъждът е изгонил всичките ти клиенти. А и мястото не е много добро, тук не кълве много. Друго си е „Тверская“.

— Ами май ще трябва да сляза… — каза Оксана.

Явно изобщо не беше в настроение да слуша празните му приказки. Трябваше да изкарва пари, без значение дали, докато чака клиента, може да си докара пневмония. А и самият клиент можеше да й лепне някоя интересна болест.

— Хайде да отидем у дома — неочаквано й предложи Никита. — Там е топло, уютно, ще пийнем по кафенце, ще послушаме музика.

— Който поръчва, плаща, нали знаеш.

— Да, разбира се. Колко ще струва?

— Ако е за цяла нощ, петдесет долара.

— Стига бе! Само толкова?

— Може и сто — бързо реагира Оксана.

Никита само поклати глава, без да казва нищо. Бедното момиче, смазал я е животът, направо я е хвърлил в калта и трябва да се мъчи като грешен дявол, за да оцелее…

— Да тръгваме тогава.

Никита беше наел едностаен апартамент в район „Чертаново“. Никой не знаеше за него, дори родителите му.

Бе изиграл добре картите си и накрая обра цялата печалба. Бермуда получи куршум в челото, мутрите, които искаха да го ликвидират, също ги нямаше вече. А останалите момчета от групировката бяха арестувани от ченгетата, и то заради големия шум, който Никита вдигна с убийствата. Освен това Бермуда застреля Черпака. Настана пълен хаос, с една дума…

Следващата му стъпка беше реабилитацията. Общата каса беше в неговите ръце. Можеше да си присвои парите, но скъперничеството в този случай щеше да предизвика само нова обиколка по виражите на смъртоносната гонка. А Никита искаше спокойствие, искаше да се измъкне от криминалния свят. Затова му се наложи да се обърне към Краля. Нека той реши какво да прави с касата на групировката — дали да напълни своята каса с тези пари, или да вземе само част от тях, а останалите да даде на групировката, която ще се настани на осиротелите черняевски територии.

Краля обеща, че никой няма да закача Никита. Съвсем наскоро това беше потвърдено от авторитетния бос, чиито бригади си приватизираха безстопанствените територии на черняевската групировка.

Сега Никита беше съвсем обикновен човек. Не беше обвързан с никого, или по-точно не му тежаха вече оковите на непредсказуемата братска дружба на мутрите. Вярно, че за изходния си билет трябваше да плати с кръв. Добре че не беше с неговата поне, а с чужда.

Измъкна се от групировката, но сега го преследваха ченгетата. Нямаха преки улики срещу него, това го знаеше със сигурност, но го подозираха за убийствата и затова в момента го издирваха. И ако го намерят, щеше да прекара доста дни и нощи в следствения изолатор. А после месеци, ако не и години ще трябва да се задушава в някаква затворническа килия, докато не получи оправдателно решение от съда.

Затова се беше преместил тук, в тази тиха, скромна квартира. Движеше се е легалните си документи, но се стараеше да не се набива на очи, за да не попадне в ръцете на ченгетата. Кой знае, може вече да са разпространили негов фоторобот…

— Апартаментчето не изглежда никак зле — каза Оксана, когато влязоха в квартирата му.

— Старая се — небрежно подхвърли той.

Качественият ремонт, хубавите мебели, банята с плочки, вносната техника, уютът — всичко това не беше негова заслуга. Беше наел апартамента в този вид. Вярно, наложи се да доплати доста солидна сума, но Никита не се скъпеше. Нали все пак щеше да живее в този апартамент, а не просто да съществува. Вече беше „свалил оръжието“ и нямаше да се налага да се изнася оттук спешно.