Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

Никита беше халосал доста тежко наемния убиец. Главата му беше цяла, но в нея беше пълна каша. Беше изпаднал в пълна амнезия и нищо не помнеше момчето. В началото с Вершинин мислеха, че се преструва, но лекарите потвърдиха диагнозата. След това убиецът внезапно почина. Смърт при загадъчни обстоятелства… Макар да го държаха под засилена охрана.

Мафиотската организация не само се беше отървала от един неудачник и потенциален свидетел, но искаше и да демонстрира на Светлов и Вершинин силата си.

Игор се престори на изплашен и сякаш забрави за търговците на оръжие, но всъщност продължи да работи тайно по случая. Бавно и предпазливо, той се промъкваше към престъпниците, които се бяха осмелили да му хвърлят ръкавица. Беше засегната професионалната му гордост и той не можа да се успокои, докато не разгроми тези негодници.

И ето че днес през нощта беше нанесен първият удар. Съвсем скоро главатарят на оръжейната мафия ще научи кой е планирал и организирал операцията по залавянето на хората му. А тази мафия имаше могъщи покровители в чиновническата върхушка.

Оръжието, което се продаваше на вътрешния пазар, не се доставяше от чужбина, а от родните оръжейни заводи. И при това престъпниците не вземаха какво да е, а оръжие със специално предназначение. Всичко най-ново, най-добро. И за глупака беше ясно, че пипалата на този октопод са много дълги и лепкави.

Само вътрешният пазар да беше! Оръжието се търгуваше успешно и зад граница. На никого досега не беше по силите да спре каналите за доставка. Прекалено много интереси бяха преплетени в този бизнес.

В това Игор Светлов и Лев Вершинин се убедиха още веднъж само след два часа. Началникът отново ги повика при себе си.

Клепиков имаше такъв вид, сякаш току-що са го полели с ледена вода, а после са го подсушили набързо със сешоар с развалена електроизолация.

— Ама че работа… — рече той, гледайки някъде встрани от Игор и Лев. — Ама че работа…

— Какво, намерихме работа на прокурора, така ли? — попита Вершинин.

— Не се прави на много остроумен, Льова! — уморено го погледна Клепиков. — Не ти отива…

— Защо решихте, че остроумнича? Питам ви дали наказателните дела на нашите нощни птици са заведени.

— Възбуждането на наказателно дело е отказано!

Съобщи го с такъв вид, сякаш и самият той не вярва. Впрочем, наистина беше трудно да се повярва, че е възможно. Как така! Престъпниците са заловени на местопрестъплението, с оръжие, има веществени доказателства. А да се възбуди дело срещу тях, било отказано!

— Това ли е официалният отговор? — грубо попита Светлов.

— Игор, само няма нужда да ме вземаш на прицел! — протегна ръка Клепиков, сякаш искаше да се предпази. — Разбира се, че официално никой няма да откаже възбуждането на дело. Но ще видиш, че ще протакат до безкрай.

— И ще пуснат всички след три дни.

— Да… Ако, разбира се, не се даде по-голяма гласност на случая.

— Ами ние ще му дадем.

— И много ще съжалявате за това после.

Не стана ясно заплашва ли ги подполковникът, или ги предупреждава.

— Кой ти каза?

— Онзи от горе! — Клепиков показа с очи тавана.

— А кой е казал на онзи горе?

— А, това, виж, не знам. Аз съм дребна риба.

— Как ще сте дребна риба, другарю подполковник, от големците сте вие.

— Освен това семейството ми е голямо — отсече Клепиков. — И ти, Льова, имаш жена, дете. Само Игор ни е ергенче, няма какво да губи.

— Не ви разбрах, другарю подполковник, искате да ми отнемете партньора ли? — с тъжна ирония попита Светлов.

— Както искате, така го разбирайте. Общо взето, момчета, препоръчвам ви горещо да забравите този случай.

В същото време звънна телефонът. С посърнал вид, Клепиков вдигна слушалката и изведнъж подскочи като ужилен.

— Тъй вярно, другарю генерал-лейтенант! Да, другарю генерал… Мисля, че всичко ще бъде наред… Всичко ще бъде наред!… Тъй вярно!… Тъй вярно!… Ще бъде направено!… Слушам! До утре ще е уредено! Довиждане, другарю генерал…

Клепиков затвори телефона и уморено се свлече на стола. Сякаш беше разтоварил сам цял вагон.

— Беше шефът — вяло промърмори той.

— И му обещахте, че всичко ще е наред? Че няма да упорстваме?

— Да. — Клепиков изгледа Светлов така, сякаш го моли за пощада.

— Това не мога да ви го обещая! — отсече Игор.

— Напразно, напразно се инатиш — поклати глава Клепиков. — Можеш да си имаш големи неприятности.

— Ами нали току-що казахте, че няма какво да губя.

— А главата си?