Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

Никита се вгледа внимателно в очите му — личеше, че не е много щастлив от факта, че е задържал особено опасен престъпник. Но се радваше на друго. Просто се радваше на срещата с него. Сякаш беше срещнал някой стар приятел…

— Абе разбирам аз…

— Не искам да те прибирам. — Игор сниши глас. — Но ще се наложи… Началникът ме притисна снощи. И на Вершинин му стегна юздите. Доведете ми Брат, казва, и това е…

— Ами заведи му го, какво чакаш…

— Сега ще тръгнем… Но ти не се притеснявай, ще те измъкна. Имам нещо наум… И по принцип, за теб имам големи планове — оживи се Светлов. И изведнъж посърна. — Случи се нещастие, Никита, голямо нещастие…

— Какво е станало?

— Направиха страшна мръсотия на Лев. Направо го съсипаха… Няма да ми повярваш, но на човека му иде да се обеси…

— Не мога да повярвам.

Този рижав енергичен здравеняк да се беси? На това наистина беше трудно да се повярва.

— Да, но е самата истина.

— Какво се е случило всъщност?

— Извинявай, но не мога да ти кажа. Това е тайна. За нея знаем само аз и Лев… Да, между другото, имат намерение да те обвинят в изнасилване.

— Абе цялата история е нагласена. Чиста шашма си е това — започна да обяснява Никита. — Взех си проститутка и всичко си беше както трябва. А на сутринта надраскала някаква жалба и дошла директно тук. Братята й идваха, демек сутеньорите й. Вече ми намекнаха за две хиляди долара…

— Стига толкова, можеш да не продължаваш нататък. Всичко е ясно. Ще оправим нещата. И останало ще уредим. А сега ме извини, но…

Появи се сержантът, а с него дойде и един милиционер с автомат и бронежилетка. Изведоха Никита от районното под засилена охрана и го качиха в преградения с решетка отсек на затворническата кола.

Двама бабаити седяха в една кола пред районното управление на милицията и дълго чакаха някого. Най-после се появи старото им приятелче — едно ченге. Той седна в техния „Опел Вектра“ и унило въздъхна.

— Стана засечка…

— Защо така?

— Унищожих жалбата…

— Абе ти луд ли си?

— Нали ви казвам, стана засечка. С този тип се заеха момчетата от РУОП… Появи се някакъв капитан, мерна го и го извади от ареста. Разтича се, разшета се, дяволът… А после ми казва: „Жалбата трябва да изчезне. Че работата е много сериозна“. Момчето ще го съдят за доста тежки престъпления. Изнасилването за него е дребна работа. А пък момичето и нейната жалба могат да я включат между другото към делото. А делото ще се гледа от важни клечки, от Главна прокуратура. И ако нещо с жалбата й не е наред, ще разгонят фамилията на момичето. Всички ще го отнесат.

— Значи се издънихме.

— Ами няма да се бутаме на вълка в устата я…

— А к’ви ги е забъркал тоя балък?

— Балък ли? Не бих казал, че е балък… Престъпник е той. При това печен.

— Да бе!

— Отговорен е за тридесет убийства. И е ликвидирал не кого да е, а мутрите от цяла криминална групировка. Гаранция!

Настъпи дълга пауза. Бабаитите го зяпнаха с широко отворена уста, осмисляйки казаното.

— Не, ама ти сериозно ли? — накрая попита единият.

— Не, шегички си правя.

— Ами то си било страшничко… Значи правилно си направил, че си скъсал жалбата.

Лев седеше като вцепенен зад бюрото си, забил безизразния си поглед в една точка. Сякаш се беше превърнал в каменна статуя — нито чуваше, нито виждаше. Страда човекът, черна мъка го е налегнала.

Положението беше доста сериозно.

Съвсем доскоро Светлов и Вершинин сами водеха разследването на оръжейната мафия. Но изведнъж всичко се промени. Разбутаха кошера и неочаквано се оказаха под стъклен похлупак. Където и да отидеха, постоянно някой ги следеше. Каквото и да правеха, навсякъде се усещаше нечие незримо присъствие и бдителен контрол.

Лев изживяваше много болезнено трагедията на семейството си. Страшно му се искаше да отмъсти на тези изверги, но не каза и гък, когато разбра, че всички, които наскоро бяха задържали, са пуснати на свобода. Не се опита да продължи разследването на случая с групировката. Въобще е нищо не искаше да се занимава. Понякога даже му се струваше, че се страхува да помръдне. Сякаш с това щеше да погуби семейството си.

Игор нямаше семейство и не се боеше от смъртта. Но се страхуваше да не загуби приятеля си. А щеше да го загуби, ако с Катя и Вика се случеше най-страшното. Затова не смееше да закача случая с оръжейните мафиоти.

Но не всичко беше загубено. Игор се смяташе за истинско ченге, а за истинското ченге няма ситуации без изход.