Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

Неотдавна бяха започнали да пласират пушкала и зад граница. Засега в малки количества. Все още не беше сработен механизмът за контрабандна доставка, но скоро и той щеше да затрака като часовник и щеше да стане възможно прекарването на оръжие зад граница с цели вагони.

При Мамута всичко беше предвидено и добре обмислено. Високопоставените му покровители бяха доволни от него. И той също беше доволен от тях, въпреки че прибираха доста голям дял от печалбата. Но с тях той беше някой, без тях — господин Никой. Това се потвърди от случилото се съвсем наскоро… Пък и процентите, които му се полагаха, му бяха напълно достатъчни. Ей го на, какъв огромен палат си построи, в гаража му стоят три страхотни западни коли, а и какви момичета може да притежава…

Мамута хвърли още един поглед към сладката дебелана и й намигна. Това е, окончателно спря избора си на нея. И няма да му се изплъзне…

Ще я оправи той нея. Но първо трябва да обсъди някои служебни проблеми.

— Кажи ми, Нервак, как можа да се случи това? — Той погледна недоволно партньора си.

— Аа, ти за онези ченгета ли говориш? Ами че те според мен са се кротнали вече…

— Да, ама тайничко ни копаеха гроба. И замалко живи да ни погребат. Ти представяш ли си какво щеше да стане, ако не бях измъкнал нашите момчета?

— Да, можеха да ни разкъсат на парченца… — От вълнение Нервака се зачерви като домат.

— И щяха… Тези Светлов и Вершинин са стари лисици…

— Стари лисици, ама с подвити опашки. Всяка тяхна крачка е под мой контрол.

— И как се държат?

— Ами нормално. Всичко им е ясно. Този Вершинин разбра, че не може да ни избяга. Сложил охрана пред апартамента си. Но знае много добре, че въпреки всичко ще се докопаме до семейството му.

— И как е с жена му? — изкриви устни в похотлива усмивка Мамута.

— Ами как… Дупето й не е лошо.

Нервака беше организирал всичко сам. Момчетата му бяха нахълтали в апартамента на ченгето. Нямаха голям мерак, но опънаха мадамите. А Нервака направо се изгаври с едната. Сети се, че ченгето му беше казало да си го навре отзад. И той си го навря…

— Май не трябваше да го правиш…

— Напротив, точно така трябваше да стане. Виж как ченгето стана по-нисък от тревата.

— Абе да не стане нещо…

— Нищо няма да стане, ченгетата си кротуват.

Че Мамута и сам го знаеше. Борис Борисович му го съобщи. Посредникът. А той знаеше всичко и без Нервака да му казва. Имаше връзки е много високопоставени хора, на които даже ченгетата с генералски пагони козируваха. Тези хора бяха покровителите на Мамута, щом са зад гърба му, никакви ченгета не могат да го изплашат.

— Знаеш ли, Нервак, беше прав, че веднага трябваше да им видим сметката на тия ченгета…

Вече имаше един опит за посегателство върху живота на Светлов, но безуспешен. А втори не последва. Нещо го достраша Мамута. А напразно, трябваше да действа по-смело.

Да бяха го очистили този Светлов, а след него и Вершинин да бяха пратили на оня свят и нямаше да изгори голямата сделка, която прецакаха тези говеда.

— Ами то никога не е късно — одобрително кимна Нервака.

— Радвам се, че винаги ме разбираш правилно. Стига толкова, хайде да си почиваме.

Мамута стана от шезлонга и тръгна към басейна. Неочаквано близо до него се оказа цоцоланата. Е, това е, веселбата започва…

Борис Борисович Карасев не обичаше кучета и съседският доберман винаги му бе лазел по нервите. Колко пъти беше казвал на съседа да си извежда кучето на разходка с намордник. А на онзи не му пукаше.

Ами как иначе, нали е голяма мутра. Направил един дебел врат, качил се на джип, живее в петстаен апартамент, увесил златен ланец на врата си и му се прави на тежкар. И не знае, глупакът, че не може и на малкия пръст на Карасев да стъпи. Стига само Борис Борисович да звънне един телефон и още утре този мутраген ще бъде заличен от лицето на земята. Ще го сложат в един гроб с любимия му доберман.

— За последен път ви предупреждавам, уважаеми съседе! Ако още веднъж видя кучето ви без намордник, сам ще сте си виновен…

— И какво ще стане? — подигравателно се усмихна онзи.

— Нищо — смути се Борис Борисович, гледайки уплашено към кучето.

— Ами тогава какво ми вдигате гири тука…

Карасев само поклати недоволно глава, изпращайки с поглед съседа си, който си тръгна с тържествуващ вид. Мижитурка! Добре че не пусна кучето срещу него. А можеше… Не, няма да остави това така…

Дълго не се решаваше да го направи, но този път набра нужния номер. Проблемът с кучето най-после ще бъде решен.