Владимир Количев - Брат, стреляй пръв

Той надигна глава и през ярката светлина на включения прожектор видя Светлов и Вершинин.

— Не можете да ме арестувате! — изрева той. — Имам връзки… Пуснете ме!

— Кой е казал, че си арестуван? — със зловещ гробовен глас каза рижият Вершинин. — Просто те прибираме.

— Нали имаш връзки. Време е да ги пуснеш в действие.

— Пуснете ме!

Вершинин се наведе над него и със свит пръст рязко го удари по сънната артерия. Съзнанието му изключи.

Когато дойде на себе си, Нервака се намираше в някакъв обор. Ръцете му бяха завързани, краката също, а устата му беше залепена със скоч. Нито седеше, нито лежеше, нито стоеше. Беше в някаква много странна поза — висеше във въздуха. Увесен на колани под мишниците, той се полюшваше на около два метра над земята, почти до самия таван. А долу стояха Светлов и Вершинин.

— Знам, че имаш какво да ни кажеш — обади се Светлов.

— Но ние, боклук такъв, не искаме да те слушаме. Ти изнасили жена ми. И дъщеря ми.

Така беше, но не съвсем… Дъщерята на Вершинин беше изнасилена от друг. Но как да му го каже? Нали не иска да го слуша…

Нервака изстена от злоба и яд. Беше безсилен пред тези ченгета.

— Казах ти да си го навреш отзад — каза Вершинин. — Но ти не ме разбра правилно. Сега аз ще ти навра едно нещо отзад. Нарича се кол. Не знам защо, но ми се струва, че колът също ще разбере всичко в буквален смисъл.

В този миг Нервака с ужас откри, че е без панталони и голият му задник опира в нещо, което се клати. Дръпна се рязко от уплах и нещото се срути. Остана заострен кол, който се заби в задния му отвор…

Смъртта му беше дълга и мъчителна. Колът се забиваше в него сантиметър по сантиметър. Светлов и особено Вершинин смятаха, че той заслужава точно такава смърт.

Никита се срещаше за последен път със Светлов. По-скоро му се искаше тази среща да бъде последна.

Бяха му писнали всички — и ченгетата, и престъпниците. Той искаше само едно — тих, спокоен живот. Искаше да възстанови студентските си права и същевременно да се уреди някъде на работа. Да учи и да работи — това беше единствената му мечта. И без всякакви мутри, рекет и убийства…

— Благодаря ти, Никита — изказа му благодарностите си Игор. — Много ни помогна.

— Струва ми се, че и вие не се изложихте.

— Как ще се изложим! Всички мамути прибрахме за една нощ. И никой не се застъпи за тях. Ще ги вкарат за доста годинки на топло.

— Значи имаше ефект, че Карасев гушна букета.

— Разбира се! Връзката с големите чиновници бе прекъсната и край, групировката го загази.

— Да, ама чиновниците пак са си горе.

— Горе са.

— Значи ще направят нова групировка.

— Всичко е възможно.

— А какво стана със снайпериста, който трябваше да те очисти?

— Всичко е наред. Заловихме го на покрива на блока. Причакваше ме от едната страна, аз го изненадах от другата.

— В следствения изолатор ли го пратихте?

— Че къде другаде.

— А мен къде ще пратите?

— Дишай спокойно. Всичко е уредено. Общо взето, Никита, вече нищо не те заплашва. Нито мутрите ще те търсят, нито ние. Живей както решиш за добре.

— Е, благодаря.

— Ами, мислех си дали да не те вземем при нас в милицията.

— Като секретен агент ли? — иронично се подсмихна Никита.

— Ами нещо такова. Ще получаваш заплата.

— Няма нужда да продължаваш. Аз съм си аз, не искам от никого да завися.

— Е, добре, както решиш. Къде живееш сега?

— Където и преди.

— При родителите си?

— Аха.

— Как са те?

— По-добре от това здраве му кажи. Баща ми се уреди на работа. В един завод, като инженер. Майка ми също май има изгледи да започне работа.

— Значи всичко е наред?

— Нали това казвам, всичко е от добре по-добре.

С тези думи двамата се разделиха и Никита се запъти към къщи.

До входа на блока плавно спря нов мерцедес 500. От него слезе мъж на средна възраст с прошарена коса. Не можеше да се каже, че е красавец, но за сметка на това по всичко личеше, че с парите няма проблеми. Никита изведнъж се закова на място като попарен — мъжът отвори дясната врата и от колата слезе Лена — красива, облечена модерно, издокарана в скъпо манто от норка. Мъжът едва ли не пълзеше в краката й. Че как иначе, нали е кралицата на красотата…

— Здрасти — небрежно й подхвърли Никита.

— Здравей — сякаш с нежелание го погледна тя.

Той понечи да продължи към входа — не подобаваше някак той, простосмъртният, да общува с такава важна кралска особа. Но Лена го спря леко с ръка и с величествен поглед се обърна към спътника си: